Айзък Азимов
Денят на ловците
Всичко започна в същата вечер, в която и завърши. Не беше кой знае какво. Просто ме разтревожи и все още продължава да ме тревожи.
Значи, Джо Блох, Рей Манинг и аз се бяхме разположили около любимата си маса в ъгъла на бара с вечерния вестник в ръце и съпровождащата го каша от дрънканици, с които да го преглътнем. Това беше началото.
Джо Блох започна всичко, като заговори за атомната бомба, какво мисли, че трябва да бъде направено с нея и как преди пет години едва ли някой е мислил за това. Аз казах, че много хора са мислили за това и преди пет години, дори са писали на тази тема и че сега ще им бъде трудно да запазят преднината си пред вестниците. Което стана повод за продължителни дрънканици за това, как доста на брой шантави неща могат да излязат истини, а случаят бе подкрепен с голям брой примери.
Рей каза, че е чул от някой си, че някакво голямо добрутро-учен е изпратил парче олово назад във времето за около две секунди или две минути, или две хилядни от секундата, за колко, и той не беше сигурен. Той каза още, че ученият не казва нищо на никого, защото не мисли, че някой ще му повярва. Тогава аз попитах доста саркастично откъде е научил всичко това. Рей имаше много приятели, но те бяха и мои, тъй че бях сигурен, че нито един от тях не познава каквото и да е голямо добрутро-учен. Но той отговори, че не е важно откъде е чул, така че проблемът си е наш. След това не оставаше нищо друго освен да заговорим за машини на времето, за това какво ще стане, ако някой се върне назад в миналото и убие собствения си дядо, или пък защо някой от бъдещето не се върне и не ни каже кой ще спечели следващата война, или дали изобщо ще има следваща война, и дали ще остане на Земята място, където да можеш да живееш и след нея, безразличен към това, кой побеждава. Рей мислеше, че да знаеш кой ще бъде победителят от седмото надбягване преди още да е приключило шестото, щеше вече да е нещо. Но Джо мислеше различно. Той каза:
— Проблемът ви, момчета, е, че си мислите само за войни и надбягвания. А аз съм любопитен. Знаете ли какво бих направил, ако имах машина на времето?
Ние веднага поискахме да узнаем, приготвяйки се да му се изхилим каквото и да каже.
— Ако имах такава машина, бих се върнал назад във времето с около две или пет, или петдесет милиона години, за да разбера какво се е случило с динозаврите.
По-добре Джо да не беше казвал това — Рей и аз веднага решихме, че в това няма никакъв смисъл. Рей каза, че днес никой не се интересува от динозаври. Аз се съгласих с него и добавих, че единственото нещо, за което ги бива, е да оставят камари от скелети за онези, които са достатъчно тъпи, че да се влачат по музеи; и колко е добре, че динозаврите са изчезнали, давайки път за развитието на човешките същества. Джо, естествено, каза, че познава някои човешки същества — при тези думи той ни погледна многозначително — които щеше да е по-добре, ако бяха придружили динозаврите, но ние не обърнахме внимание на забележката му.
— На вас, тъпаци, може да ви е смешно и да се правите, че всичко разбирате, но вие просто нямате въображение. Тези динозаври са били голяма работа. Милиони представители от най-различни видове — глупави и огромни, разпръснати навсякъде. И изведнъж — Джо щракна с пръсти — всички изчезват.
Ние поискахме да разберем как е станало това.
Но той свършваше бирата си и помаха на Чарли за друга с монета в ръка, за да му покаже, че ще плати веднага и като сви рамене, каза:
— Не знам, ето това искам да открия.
Така можеше да свърши всичко. Аз щях да кажа нещо, Рей щеше да направи някоя остроумна забележка, щяхме да си поръчаме по още една бира, да си разменим по някоя дума за времето и за бруклинските Доджърс, да си кажем довиждане и никога повече да не помислим за динозаврите. Но не стана така и сега непрекъснато мисля за динозаврите и направо ми се повдига от тях. Само защото пияницата от съседната маса се надигна и каза:
— Хей…
Ние не го бяхме видели. Да си призная, дори нямам навика да се заглеждам по непознати пияници в баровете. Имам си достатъчно грижи да не изпускам от поглед онези, които познавам. Този приятел имаше пред себе си бутилка, която беше полупразна, а в ръката си държеше чаша, която беше полупълна. И така, той каза:
— Хей…
Ние се обърнахме и Рей каза:
— Попитай го какво иска, Джо.
Джо беше най-близо до него, помести стола си назад и попита:
— Какво искаш?
— Дали чух, че вие, господа, споменахте динозаври? — каза пияницата.
Той малко се поклащаше, очите му бяха кръвясали и можеше да се предположи, че ризата му някога е била бяла, но имаше нещо в начина, но който говореше. Не звучеше пиянски, ако разбирате какво имам предвид.
Джо се поотпусна и каза:
— Да бе. Нещо искаш да научиш ли?
Той като че ли ни се усмихна. Беше интересна усмивка — започна от устата и завърши преди да стигне очите. Той каза:
— Искате ли да построите такава машина, с която да се върнете назад във времето и да разберете какво е станало с динозаврите?
Виждах как Рей си мисли, че се забъркваме в нещо тъпо. Аз си помислих същото. Джо попита:
— Защо? Смятат да ни предложиш да ни построиш една, а?
Пияницата се озъби и отговори:
— Не, господине. Бих могъл, но няма да го направя. Знаеш ли защо? Защото преди няколко години си построих машина на времето, върнах се в Мезозойската ера и разбрах какво се е случило с динозаврите.
По-късно проверих как се пише „мезозойска“ и затова съм я написал тук правилно, проверих и какво означава „мезозой“, но трябваше доста да ни убеждава, преди Рей и аз да му повярваме. Но и това не даде резултат. Поканихме пияницата на нашата маса. Помислих си, че ако го оставим да говори малко, той може и да ни почерпи с това, което имате в бутилката, а и другите изглежда са си помислили същото. Но когато седна, той стискаше бутилката здраво с дясната си ръка и продължи да я стиска така до края на разговора.
— Къде си построил тази машина? — попита Рей.
— В университета Мидуестърн. Аз и дъщеря ми работихме върху проекта заедно. — Заприлича на колежанин, когато каза това.
— И къде е сега, в джоба ти ли? — попитах аз.
Той дори и не мигна. Не се и опитваше да се оправдае, без значение на колко оригинални се правехме ние. Той просто продължаваше да говори високо сам със себе си, като че ли уискито беше развързало езика му и него не го интересуваше дали ние сме там, или ни няма.
— Счупих я. Не я исках. Достатъчно бях видял от нея.
Ние не му повярвахме. Не му повярвахме даже и за секунда. За това си имахме причина. Ако човек построи машина на времето, би могъл да натрупа милиони, би могъл да спечели всичките пари на света, само като знае какво ще стане на стоковата борса, на надбягванията или на изборите. Никой не би захвърлил всичко това — поне аз не виждам основателни причина. И без това никой от нас нямаше да повярва в пътуване във времето, защото какво би станало ако наистина убиеш собствения си дядо? Както и да е.
— Да бе, счупил си я, сигурно. Как се казваш? — попита Джо.
Но той не отговори. Зададох му същия въпрос няколко пъти, докато най-накрая започнахме да го наричаме „професора“. Той изпразни чашата си и я напълни отново много бавно. Не предложи на нас, затова ние продължихме да смучем бирите си.
— Е, продължавай. Какво се е случило с динозаврите? — подканих го аз.
