— Не стойте със скръстени ръце! — изгуби търпение Теръмън. — Помогнете ми да преместим мебелите. И не ми завирайте тая факла в очите, димът ще ме довърши!
И докато говореше, той бутна тежката маса към вратата, а след няколко минути вече беше построил цяла барикада, несъвършена по отношение на красотата и симетрията, но този недостатък се компенсираше от непоклатимостта на огромната й маса.
Някъде отдалече се носеха ударите на голи юмруци по вратата. Крясъците и виковете отвън се чуваха слабо и не можеха да се възприемат като нещо реално.
В ума на тълпата, потеглила от град Capo, имаше само две неща: стремежа да заслужи спасението, обещавано от фанатиците, като разруши Обсерваторията, и влудяващия страх, който я парализираше. Нямаше време да се мисли за превозни средства, оръжие, водачество и дори организация. Стигнаха до Обсерваторията пешком и я нападнаха с голи ръце.
Сега, когато вече бяха дошли, последният лъч на Бета, последната рубиненочервена капка огън мъждукаше едва-едва в небето над човечеството, оставено на абсолютния, всеобхватен страх.
Теръмън изпъшка и каза:
— Да се връщаме горе!
В куполообразната зала само Имът, работещ със солароскопа, си стоеше на мястото. Другите се бяха скупчили около фотоапаратурата и Бийней даваше указания с дрезгав от напрежение глас.
— Значи така, не забравяйте… не забравяйте, че не бива да губите време за идеални снимки. Не се мъчете да уловите с обектива д-две звезди едновременно. И една стига. И… и ако усетите да ви става нещо, дръпнете се от фотоапаратите.
Ширин прошепна на Теръмън, както стояха на прага:
— Заведете ме до Атън. Не го виждам. Журналистът не му отговори веднага. Неясните силуети на астрономите потрепваха и се размазваха, а факлите над главите им бяха само едни жълти петна.
— Тъмно е — изхленчи Теръмън. Ширин тръгна с протегната напред ръка.
— Атън! Атън! — извика той и се препъна.
Теръмън се пресегна и го хвана.
— Почакайте, ще ви заведа.
И успя по някакъв начин да прекоси стаята. Затвори очите си за мрака и съзнанието си за хаоса вътре в тъмнината.
Никой не ги чу, нито им обърна внимание. Ширин се блъсна в стената.
— Атън!
Психологът усети, че го докоснаха треперещи ръце. които после се отдръпнаха, и един глас измънка:
— Вие ли сте, Ширин?
— Атън! — Ширин правеше усилия да диша нормално. — Не се тревожете за тълпата. Сградата ще издържи.
Слабите отблясъци от последния лъч на Бета леко осветиха лицето на Бийней, когато вдигна глава към слънцето, и Латимър, като го видя отново да се навежда към апарата си, най-после взе решение. Заби нокти в дланите си, за да се съвземе. Най-напред се олюля силно, но сетне се втурна напред. Не виждаше нищо освен сенки и подът под нозете му изглеждаше нереален. След това някой се хвърли отгоре му и Латимър падна, стиснал с пръсти гърлото му. Заби коляно в тялото на нападателя и каза:
— Пусни ме или ще те убия!
Болката бе толкова силна, че замъгли съзнанието на Теръмън. който едва процеди през зъби:
— Подло копеле!
Изведнъж чу дрезгавия глас на Бийней:
— Сега е моментът! На апаратите, момчета!
В същия миг журналистът като че започна да възприема всичко едновременно. След вика на Бийней се случи нещо необикновено: последната ивичка слънце изтъня докрай и изчезна.
Както стискаше тялото на Латимър, Теръмън усети, че то се отпуска. Той надникна в лицето на фанатика и видя черните му очи, обърнати нагоре, в които се отразяваше мъждукащата светлина на факлите. Видя, че от устата на Латимър излиза пяна и чу нисък гърлен звук като скимтене на звяр.
Скован от страх, Теръмън като омагьосан се повдигна на лакът и обърна глава към тъмнината на прозореца, която караше кръвта да замръзва в жилите.
Там светеха звездите!
Не три хиляди и шестстотинте звезди, които се виждат с просто око от Земята. Лагаш се намираше в центъра на гигантско струпване на звезди. Светеха трийсет хиляди мощни слънца и великолепието им разтърсваше душите — ужасното им безразличие плашеше със студа си повече, отколкото свирепият вятър, от който трепереше сега целият свят. Светлите стени на вселената бяха срутени и от небето падаха страшни късове чернота, които щяха да затрупат, смажат и заличат човека.
— Светлина! — изпищя Теръмън.
Чуваше се как Атън хлипа някъде като изплашено дете.
— Звезди… Всичките звезди… Въобще не знаехме. Нищо не знаехме. Мислехме си, че шест звезди в една вселена са нещо, което Звездите не забелязват… Че това е вечен Мрак… вечен, вечен, вечен… И стените се сгромолясват… Обаче ние не знаехме… Не можехме да знаем… и каквото и да е…
Някой се опита да хване факлата, събори я и тя угасна.
В този миг ужасното великолепие на Звездите се приближи още повече.
На хоризонта отвън, по посока на град Capo, започна да расте червено зарево и ставаше все по-ярко. Но това не беше слънцето.
Дългата нощ започваше отново.
Информация за текста
© 1941 Айзък Азимов
© 1988 Огняна Иванова, превод от английски
Isaac Asimov
Nightfall, 1941
Сканиране, разпознаване и редакция: Boman, 2007
Публикация:
Складът на световете. Американски фантастични разкази
Първо издание
Библиотека „Фантастика“, № 53
Съставител и преводач ОГНЯНА ИВАНОВА, 1988
Редактор АСЕН МИЛЧЕВ
Художник ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ, 1988
Библиотечно оформление ВАСИЛ МИЛОВСКИ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор СПАС СПАСОВ
Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА
Индекс 11/95376/6287-12-88
