Айзък Азимов
Дългата нощ
„Ако звездите изгряваха нощем веднъж на хиляда години, как ли щяха хората да вярват, да обожават и да запазват в течение на много поколения спомена за божия град!“
Атън 77, директор на университета Capo, войнствено издаде напред долната си устна и напълно вбесен, изгледа свирепо младия журналист.
Теръмън 762 прие тази ярост с пълна готовност. В началото на кариерата му, когато рубриката, сега поддържана с материали, препечатвани впоследствие от множество вестници, беше само налудничаво хрумване, оформило се в съзнанието на неопитния репортер, той се беше специализирал да взема „трудни интервюта“. Те му струваха наранявания, синини и счупени кости, но за сметка на това го направиха твърде разсъдлив и уверен в силите си.
Атън 77 си възвърна способността да говори и макар че гласът му трепереше от сдържаните чувства, внимателно и донякъде педантично подбраните изрази, с които известният астроном се славеше, че си служи, и сега бяха налице.
— Господине — каза той, — вие проявявате дяволска наглост, като се явявате пред мен с нахалното си предложение.
Бийней 25, набитият телефотограф от Обсерваторията, облиза пресъхналите си устни и каза:
— Но, господине, нали всъщност… — Директорът се обърна към него и въпросително повдигна белите си вежди.
— Не ми пречете, Бийней. Вярвах в добрите ви намерения, когато поискахте да доведете този човек тук. Сега обаче няма да търпя неподчинението ви.
Теръмън реши, че е време да се намеси.
— Директор Атън. ако ми позволите да завърша мисълта си, то…
— Не вярвам, млади човече — прекъсна го Атън, — че сте в състояние да кажете каквото и да е, което да има някаква стойност в сравнение с всекидневните ви материали от последните два месеца. Проведохте широка кампания, насочена против моите усилия и усилията на колегите ми да подготвим света за опасността, която е вече твърде късно да бъде избегната. Можете да си вървите — подхвърли Атън вече през рамо.
Загледа се умислено към небето, където Гама, най-яркото от шестте слънца на планета та, вече се готвеше да залезе. Беше помръкнала и избледняла до жълто в мъглявината на хоризонта и Атън знаеше, че когато я видеше следващия път, щеше да бъде един луд човек. Изведнъж директорът бързо се обърна.
— Не, почакайте, елате тук! — каза той, като махна властно с ръка. — Съгласен съм да напишете материала си.
Журналистът не беше понечил да си тръгне и сега бавно се приближи до стария човек. Атън посочи небето:
— От шестте слънца е останала само Бета. Виждате ли я?
Въпросът му беше направо излишен. Бета се намираше почти в зенита си. Ръждивочервената й светлина заливаше пейзажа с необичаен оранжев цвят, докато ярките лъчи на залязващата Гама угасваха. Бета се намираше в своя афелий2. Изглеждаше малка, по-малка, отколкото Теръмън я беше виждал досега, но в момента властваше неоспоримо в небето на Лагаш.
Собственото слънце на Лагаш — Алфа, около което се въртеше планетата, — се намираше точно противоположно на Бета, заедно с по-далечните двойни слънца, които бяха край него. Червеното джудже Бета — непосредственият другар на Алфа — беше само, неприятно само.
Върху вдигнатото нагоре лице на Атън падаше червеникавата слънчева светлина.
— След по-малко от четири часа, както ни е известно — каза той, — цивилизацията ще стигне до своя край. Това ще стане, защото Бета е единственото слънце в небесата. — И директорът мрачно се усмихна. — Можете да отпечатате думите ми. Няма да има кой да ги прочете!
— Но ако излезе, че тези четири часа минат, без да се случи нещо, а после минат още четири часа, и нищо не се промени? — кротко го попита Теръмън.
— Не се безпокойте за това. Достатъчно неща ще се случат.
— Имате право. И все пак, ако нищо не се случи?
Бийней 25 се намеси за втори път:
— Господине, струва ми се, че трябва да го изслушате.
Теръмън каза:
— Поставете въпроса за гласуване, директоре!
Сред останалите петима служители на Обсерваторията, които досега внимаваха да пазят неутралитет, настъпи раздвижване.
— Това не е необходимо — с равен глас отвърна директорът и извади джобния си часовник. — След като твоят добър приятел е толкова настойчив, ще му отделя пет минути, Бийней. Говорете!
— Добре. Какво значение тогава може да има за вас, ако ми позволите да запиша като очевидец това, което предстои да се случи? Ако предсказанието ви излезе вярно, моето присъствие няма да ви навреди, защото в такъв случай материалът ми никога няма да бъде написан. От друга страна, ако се окаже, че грешите, ще бъдете изложен на насмешки или на нещо още по-лошо. По-добре ще е, ако оставите насмешките в приятелски ръце.
Атън изсумтя.
— Като говорите за приятелски ръце, имате предвид вашите, така ли?
— Естествено. — Теръмън седна и прехвърли крак върху крак. — Материалите ми може понякога да са звучали грубичко, затова пък всеки път давах възможност на вас, учените, да подлагате на съмнение идеите си. В края на краищата сега на Лагаш не е времето, когато може да се проповядва, че „краят на света е близо“. Трябва да разберем е, че хората вече не вярват в „Книгата на откровението“, и се дразнят, че вместо да направят нещо, учените казват, че всъщност последователите на Култа са прави…
— Няма такова нещо, млади човече — прекъсна го Атън. — Макар че много от данните, с които разполагаме, са почерпени от Култа, в нашите резултати няма никакъв мистицизъм. Фактите са си факти и не може да се отрече, че в така наречената „митология“ са залегнали някои истински събития. Ние извлякохме тези факти и ги очистихме от наслоената тайнственост. Уверявам ви. че Култа ни мрази не по- малко от вас.
— Но аз не ви мразя. Просто се опитвам да ви обясня, че хората са разположени зле. Ядосани са.
Устните на Атън се изкривиха насмешливо.
— Нека се ядосват, щом нямат друга работа. Да, но утре…
— „Утре“ няма да съществува.
— Но ако грешите? Представете си само, че нищо не се случи. Какво ви чака тогава? Ядът може да приеме някаква сериозна форма. Това е неизбежно, господине!
Директорът изгледа сурово журналиста.
— И с какво предлагате да ни помогнете в това положение?
Теръмън се усмихна.
— Предложих ви да се уведоми обществеността за случая. Мога така да поставя нещата, че да се обърне внимание само на смешната страна. Признавам, че такава позиция трудно може да се отстои, защото ще ми се наложи да изкарам всички вас до един не друго, а група идиоти. Но ако успея да накарам хората да ви се присмеят, те може да забравят да ви се ядосат. В замяна на това моят издател иска само един изключителен материал.
Бийней кимна, след което избухна.
— Господин директор, останалите от нас смятат, че Теръмън има право. През последните два месеца взехме под внимание всичко, освен шанса едно на милион, че някъде в теорията ни или в изчисленията има
