но сега светлината е съвсем недостатъчна.
— Там е работата. Затова пуснете завесата и елате да седнете тук.
— Добре.
Теръмън потърси пискюла на шнура и го дръпна. Червената завеса се плъзна по големия прозорец, месинговите халки изсъскаха по пръчката на корниза и мътната червена светлина затисна стаята.
Стъпките на Теръмън глухо отекваха, докато вървеше към масата, но журналистът се спря на половината път.
— Не виждам къде сте, господине — прошепна той.
— Това учудва ли ви? — чу се мрачният отговор. — Елате тук и седнете.
Стъпките отново отекнаха — приближаваха се бавно и несигурно. Чу се шум от непохватно местене на стол. Прозвуча отслабналият глас на Теръмън:
— Ето ме. Чувствувам се… добре.
— И ви харесва, така ли?
— Н-не. Доста е неприятно. Стените сякаш… — И Теръмън поспря. — Сякаш ме захлупват. Непрекъснато ми се иска да ги блъсна назад. Но съвсем не полудявам! Всъщност преди малко се чувствувах по-зле.
— Добре. Дръпнете отново завесата.
В тъмното прозвучаха странни стъпки, чу се как тялото на Теръмън се отърка в завесата, докато той търсеше пискюла, а после с победоносно издрънчаване завесата се плъзна. Стаята се обля в червена светлина. Теръмън нададе радостен вик и погледна слънцето.
Ширин избърса влажното си чело с опакото на ръката си и каза с треперещ глас:
— А това бе само една неосветена стая.
— Може да се издържи — безгрижно подхвърли Теръмън.
— Да, ако е само неосветена стая. Бяхте ли преди две лета на изложбата в Джонглър, която се прави веднъж на сто години?
— Не, така се получи, че не успях да стигна дотам. Десет хиляди километра са голямо разстояние, дори когато става дума за такава изложба.
— Аз я посетих. Нали сте чували за „Тайнствения тунел“, който поне през първия месец счупи всички рекорди в мястото за развлечения?
— Да. Нямаше ли някакви разправии около това?
— Дребна работа. Потулиха ги. „Тайнствения тунел“ представлява следното: тунел, дълъг километър и половина, в който няма осветление. Влизаш в малка открита вагонетка и се друсаш през Мрака в продължение на четвърт час. Много беше популярен, докато го имаше.
— Популярен ли беше?
— А как иначе? Много е привлекателно да се уплашиш, когато това е част от игра. Новородените инстинктивно се боят от три неща: от високи шумове, от падане и от липсата на светлина. Това е причината да се смята, че е много смешно, ако скочиш върху някого и извикаш: „Бау!“ Затова е толкова забавно да се пускаш с дъска по висока вълна. И по същата причина „Тайнствения тунел“ изгуби посетителите си. Хората излизаха от Мрака разтреперани, останали без дъх, полумъртви от страх, макар че продължаваха да плащат, за да влязат вътре.
— Чакайте, спомних си. Имаше умрели по време на пътуването, затова го затвориха.
Психологът изсумтя подигравателно.
— Голяма работа! Двама-трима умрели! Та това не е нищо! Платиха обезщетение на семействата им и уговориха управата на град Джонглър да забрави за станалото. В крайна сметка, казаха те, ако през тунела искат да минат хора със слаби сърца, рискът си е техен, пък и повече случаи няма да има. Направиха лекарски кабинет в канцеларията и задължиха всеки посетител да се прегледа, преди да влезе в тунела. И билетите започнаха да се разпродават като топъл хляб.
— Е, и?
— Да, обаче имаше и нещо друго. Понякога хората, които излизаха, изглеждаха съвсем наред, само дето отказваха да влизат в сгради, в каквито и да е сгради, включително в дворци, замъци, апартаменти, къщи, вили, колиби, бунгала, палатки и заслони.
Теръмън изглеждаше потресен.
— Искате да кажете, че не са се съгласявали да напуснат откритото пространство. А къде са спели?
— На открито.
— Трябвало е насила да ги вкарват вътре?
— О, правеха го, правеха го. При което тези хора изпадаха в тежка истерия и използуваха всяка възможност, за да си разбият главите в най-близката стена. Приберяха ли ги вътре, можеха да ги задържат там само с усмирителни ризи и морфинови инжекции.
— Сигурно са били побъркани.
— Определението ви е съвсем точно. Всеки десети човек, който е влизал в тунела, излизаше в този вид. Повикаха на помощ психолозите и ние направихме единственото, което можеше да се направи: закрихме изложбата. — И Ширин безпомощно разпери ръце.
— Но какво им е било на тези хора? — попита накрая Теръмън.
— Тези хора имаха нещастието да притежават душевно състояние, което не може напълно да издържи на клаустрофобията, завладяла ги в мрака. Петнайсет минути без светлина е дълго време, вие стояхте на тъмно само две-три минути, а доста се разстроихте. Хората, минали през тунела, получаваха така наречената клаустрофобна фиксация. Латентният им срах от Мрака и от затворено пространство изкристализираше и ставаше не само действен, а доколкото успяхме да разберем, и постоянен. Петнайсет минути на тъмно и резултатът е налице.
Настъпи дълго мълчание и челото на Теръмън бавно се сбърчи, докато се смръщи.
— Не вярвам да е чак толкова опасно.
— Искате да кажете, че не ви се вярва — сопна му се Ширин. — Страх ви е да повярвате. Я погледнете през прозореца!
Теръмън го послуша, а психологът продължи без всякаква пауза:
— Представете си всичко, потънало в Мрак. Докъдето достига погледът, никаква светлина. Къщите, дърветата, нивите, земята, небето — всичко е черно! И нахлулите Звезди, каквото и да представляват те. Възприема ли го съзнанието ви?
— Да — упорствуваше Теръмън.
Ширин удари с юмрук по масата в пристъп на внезапен гняв.
— Лъжете! Не е възможно да го възприемате. Съзнанието ви е устроено да осмисли това понятие толкова, колкото е устроено да осмисли безкрайността или вечността. Можете само да си приказвате. Достатъчно е една частичка от действителността, за да се разстроите, а когато явлението се развихри с пълна сила, съзнанието ви ще бъде изправено пред невъзможността да надхвърли границите на възприятието. Ще полудеете напълно и завинаги! Няма спор по въпроса!
И психологът тъжно добави:
— Така още няколко хилядолетия отиват по дяволите. Утре на Лагаш няма да е останал нито един здрав и читав град.
Теръмън си възвърна донякъде способността да разсъждава.
— Но това не е задължително. Продължавам да не разбирам как така ще се побъркам само защото на небето няма слънце. А дори и да се побъркам заедно с всички останали, как от това могат да пострадат градовете? Ще ги вдигнем във въздуха, така ли?
Ширин обаче също се ядоса.
— Ако сте в Мрака, какво ще ви се иска повече от всичко на света, какво ще търси всеки ваш инстинкт? Светлина, дявол да го вземе, светлина!
— Е, и?
— Тогава ще подпалите нещо, господине! Да сте виждали някога горски пожар? Да сте лагерували на открито, да сте варили ядене на огън? Както знаете, пламтящото дърво дава не само топлина. Дава и светлина, това е добре известно. Когато е тъмно, хората искат светлина и си я намират!
— Подпалват дървета?
— Подпалват всичко, което им се изпречи на пътя. Искат да бъде светло на всяка цена. Трябва да
