запалят нещо, а щом наблизо няма дървета, палят каквото им падне. Не могат без светлина, затова всяко населено място пламва като копа сено!
Теръмън се дръпна настрани, без да каже нито дума. Дишаше учестено, на пресекулки и едва ли бе забелязал врявата, която изведнъж се вдигна зад затворената врата на съседната стая.
Ширин се обади и си личеше, че се мъчи да говори, като прикрива вълнението си.
— Струва ми се, че чух гласа на Имът. Сигурно са дошли с Фаро. Елате да разберем защо се забавиха толкова дълго.
— Друго не ни остава — измърмори Теръмън. Пое дълбоко въздух и сякаш се отърси. Веригата на напрежението бе прекъсната.
В стаята цареше суматоха. Научните работници бяха наобиколили двамата млади мъже, които още докато си сваляха горните дрехи, парираха различни въпроси, с които гй засипваха.
Атън си проби път през хората и сърдито се изправи пред новодошлите.
— Давате ли си сметка, че остава по-малко от половин час до фаталния срок? — попита той. — Къде бяхте?
Фаро 24 седна и разтърка ръцете си. Страните му бяха почервенели от студа навън.
— Ние с Имът току-що приключихме с един малък налудничав експеримент. Опитахме се да проверим дали не е възможно да направим съоръжение, с което да се наподоби появата на Мрака и Звездите, така че предварително да се добие представа как ще изглежда.
Хората наоколо объркано зашепнаха, а в очите на Атън проблесна интерес.
— За пръв път споменавате такова нещо. Как го осъществихте?
— Идеята ни хрумна доста отдавна и се занимавахме с нея в извънработното си време. Имът беше забелязал някаква ниска едноетажна къща с куполообразен покрив в центъра на града; мисля, че някога са я използували за музей. Както и да е. Купихме я и я облицовахме отвътре с черно кадифе, от горе до долу, за да се получи колкото може по-пълен Мрак. След това пробихме малки дупки в тавана и ги покрихме с метални капачета, които се повдигат едновременно при натискането на копче. Тази работа вече не свършихме сами, повикахме електротехник, дърводелец и разни други майстори, парите бяха без значение. В резултат през дупчиците в покрива можеше да се пуска светлина, така че да се създаде впечатлението за звезди.
През паузата, която последва, никой не си пое дъх, Атън се начумери:
— Нямате право да извършвате частни…
Фаро изглеждаше засрамен и побърза да го прекъсне:
— Зная, господин директор, но да си призная, двамата с Имът смятахме, че експериментът донякъде е опасен. Ако се получеше определеният ефект, донякъде очаквахме, че ще полудеем. Според мнението на Ширин излизаше, че това е доста вероятно. Искахме сами да поемем риска.
— И какво стана?
На въпроса отговори Имът.
— Затворихме се вътре и стояхме, докато очите ни свикнат с тъмнината. Усещането е извънредно зловещо, защото от пълния Мрак изпитваш чувството, че стените и таванът се срутват отгоре ти. Но успяхме да го превъзмогнем и натиснахме копчето. Капачките се повдигнаха, целият покрив се изпъстри със светли точици и…
— И какво?
— Нищо. Там е работата. Не се случи нищо. Това беше просто покрив с дупки и си остана покрив с дупки. Повторихме и потретихме опита, тъкмо затова се забавихме толкова. Нямаше никакви последствия и толкова.
Всички мълчаха потресени, обърнали очи към Ширин, който стоеше, без да помръдва, зяпнал с отворена уста.
Пръв се обади Теръмън.
— Разбирате какво значение има това за цялата теория, която сте изградили, нали, Ширин?
В усмивката на журналиста си личеше облекчение. Ширин обаче вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Почакайте малко. Оставете ме да премисля чутото. — После психологът щракна с пръсти, а когато вдигна глава, в погледа му нямаше нито учудване, нито несигурност. — Разбира се…
Но не успя да довърши изречението. Някъде отгоре се чу силен трясък, Бийней изруга и хукна по стълбите. Останалите го последваха.
Нещата се случваха бързо. Вече в купола на Обсерваторията, Бийней хвърли ужасен поглед към разбитите фотографски плаки и човека, който се беше навел над тях. След това вбесен се спусна към натрапника и се вкопчи в гърлото му с мъртва хватка. Последва ожесточена борба, защото се включиха още учени, и непознатият човек изчезна под тежестта на петима-шестима сърдити мъже.
Най-после се появи Атън, силно задъхан.
— Пуснете го! — извика той.
Вкопчените мъже неохотно взеха да се отдръпват и непознатият, останал без дъх, с разкъсани дрехи и изподрано чело, беше вдигнат на крака. Имаше къса руса брада, старателно накъдрена по модата, която спазваха фанатиците.
Бийней се задоволи да го сграбчи за яката и свирепо го разтърси.
— Казвай, мошенико, защо го направи! Тия плаки…
— Не бях дошъл за тях — студено го прекъсна фанатикът. — Счупиха се случайно.
Бийней проследи с очи изпълнения му с омраза поглед и се озъби:
— Ясно. Дошъл си за фотоапаратурата. Значи ти е провървяло, че си попаднал на плаките. Ако беше докоснал Заядливата Берта или някой от другите апарати, щеше да умреш от мъчителна смърт. А сега…
И Бийней замахна с юмрук. Атън го улови за ръкава.
— Престанете! Пуснете го!
Младият техник се поколеба, после с нежелание отпусна ръката си. Атън го блъсна настрани и се изправи пред фанатика.
— Вие сте Латимър, нали? — попита той.
Фанатикът сковано се поклони и посочи символа върху бедрото си.
— Аз съм Латимър 25, адютант от трета класа на Негова светлост Cop 5.
— И когато Негова светлост ме посети миналата седмица, вие го придружавахте, нали?
Латимър се поклони за втори път. Ширин се усмихна приятелски.
— Упорит човек сте, нали? Е, нека да ви обясня нещо. Виждате ли младока до прозореца? Той е як и силен, добре работи с юмруци, пък е и външно лице. Щом започне затъмнението, той няма да има друга задача, освен да ви държи под око. Освен него ще ви наблюдавам и аз. Малко съм дебел, за да раздавам енергично юмруци, но все ще помогна с нещо.
И Ширин кимна на журналиста:
— Седнете до него, Теръмън, просто за всеки случай. Хей, Теръмън!
Но журналистът не реагира. Беше пребледнял като платно.
— Вижте!
Показалецът, с който сочеше към небето, трепереше, а гласът му беше дрезгав и глух.
Всички зяпнаха от учудване, когато погледите им проследиха накъде сочи пръстът му. Затаили за миг дъх, те гледаха, без да помръднат.
Дискът на Бета беше нащърбен от едната страна.
Мъничката нарастваща ивица тъмнина беше може би не по-голяма от нокът, но за вперилите очи хора тя се уголемяваше до съдбовна бездна, която щеше да ги погълне.
Наблюдаваха само миг, след което се чуха объркани викове, които продължиха още по-кратко, и бяха заменени от припряна, но организирана дейност: всеки се зае с определената за него работа. В критични моменти няма време за емоции. Хората се превърнаха в учени, които изпълняват поставени задачи. Дори Атън беше загубил суровия си вид.
Ширин каза прозаично:
— Първият контакт сигурно е станал преди петнайсет минути. Малко рано, но все пак приемливо, като се има предвид колко несигурни места имаше в изчисленията. — И той се огледа, отиде на пръсти до Теръмън, който продължаваше да се взира от прозореца, и внимателно го дръпна назад: — Атън е бесен, затова
