— Да не им се е случила беда?
— Не, те са добре. — Атън натърти многозначително на местоимението. — Изолирали са се отвсякъде преди известно време и ще останат затворени до вдругиден. Намират се в безопасност. Но градът, Ширин… В града цари разруха. Нямате представа… — Директорът се затрудняваше да говори.
— Какво? — избухна нетърпеливо Ширин. — Какво от това? И по-зле ще стане. Няма защо да треперите. — И добави, обзет от подозрителност: — Как се чувствувате всъщност?
Очите на Атън сърдито блеснаха при този намек, после отново угаснаха и той продължи да гледа уплашено.
— Не ме разбрахте. Фанатиците са се развихрили. Подстрекават хората да нападнат обсерваторията, като им обещават за награда веднага да им опростят греховете, да спасят душите им и какво ли не още. Как ще се справим, Ширин?
— Остава ни само да рискуваме. Ще им бъде необходимо време, докато съберат застрашително голяма тълпа, а още повече време ще им трябва, за да я доведат до тук. Намираме се поне на десет километра от града.
И Ширин с омраза погледна през прозореца — към хълмовете, където обработваните парчета земя отстъпваха на скупчените бели къщи от предградията; към столицата, превърната в смътен силует на хоризонта в сумрака на отслабващата слънчева светлина. Без да се обръща, психологът повтори:
— Ще им бъде необходимо време. Продължавайте да работите и се молете пълното затъмнение да настъпи преди да са дошли.
Бета беше преполовена. Разделителната линия леко се бе изкорубила към все още светлата страна. Приличаше на гигантски клепач, който се спуска полегато над светлината на света.
Приглушеният шум от суетенето в стаята, където бе Ширин, съвсем заглъхна, защото той престана да му обръща внимание: усещаше тишината, която тегнеше върху полето навън. Сякаш дори насекомите бяха онемели от страх. И всичко тънеше в дрезгавина.
Изведнъж психологът подскочи — някой говореше право в ухото му.
— Нещо лошо ли се е случило? — попита Теръмън.
— Какво? А, не. Върнете се на мястото си. Тук пречите.
И двамата се запътиха обратно към ъгъла. Известно време психологът мълча. Разкопча яката на ризата си. Взе да върти глава наляво-надясно, но не изпита облекчение. Изведнъж погледна нагоре.
— Имате ли затруднения в дишането?
Журналистът отвори широко очи и два-три пъти пое дълбоко въздух.
— Не. Защо?
— Сигурно твърде дълго гледах през прозореца. Притъмняването ми е повлияло. Затрудненото дишане е един от първите признаци при пристъп на клаустрофобия.
Теръмън отново пое дълбоко въздух.
— На мене още нищо ми няма. Я вижте, дошъл е един от служителите.
Бийней стоеше пред двамата в ъгъла, затулил с едрото си тяло светлината. Ширин присви очи и го погледна разтревожено.
— Здрасти, Бийней!
Астрономът премести тежестта на тялото си на другия крак и направи опит да се усмихне.
— Нали нямате нищо против да седна при вас и да си поприказваме? Нагласих апаратурата за снимки и нямам работа до пълното затъмнение. — Бийней поспря и се взря във фанатика, който преди петнайсетина минути беше измъкнал от пазвата си книжка с кожена подвързия и оттогава насам старателно я изучаваше. — Тоя тип кротува, нали?
Ширин кимна утвърдително. Беше изпънал рамене и смръщил лице от усилието да диша равномерно. Попита Бийней:
— Имате ли някакви затруднения с дишането?
— Струва ми се, че не е задушно — отвърна Бийней и на свой ред подуши въздуха.
— Лек пристъп на клаустрофобия — извини му се Ширин.
— А! На мене пък ми подействува другояче. Изпитвам чувството, че очите ми потъват в орбитите. Всичко е придобило неясни очертания, нищо не виждам отчетливо. И ми е студено.
— Е, наистина е студено. Това поне не е илюзия — направи гримаса Теръмън. — Струва ми се, че пръстите на краката ми са прекосили целия свят в хладилна камера.
— Това, от което имаме нужда — подметна Ширин, — е да ангажираме съзнанието си с други работи. Преди малко ви казах, Теръмън, защо експериментът на Фаро с дупките в покрива не е довел до нищо.
— Започнахте да ми казвате — поправи го Теръмън. Обгърна с ръце коляното си, опря о него брадичката си и се приготви да слуша.
— Исках да добавя, че Имът и Фаро са били подведени от „Книгата на откровенията“, защото са я възприели буквално. Вероятно не е имало никакъв смисъл да смятат, че Звездите ще окажат някакво физическо въздействие. Възможно е при наличието на пълна тъмнина съзнанието да изпитва абсолютна нужда да създаде светлина. Звездите може да са просто илюзията, породена от тази нужда.
— С други думи — прекъсна го Теръмън, — според вас Звездите са последствие от лудостта, а не една от причините й. Тогава каква полза има Бийней да прави снимки?
— Може би за да се докаже, че това е илюзия. Или за да се докаже обратното, откъде да знам? При това…
Бийней обаче беше примъкнал стола си по-наблизо и на лицето му изведнъж се изписа въодушевление.
— Радвам се, че вие двамата говорите на тази тема. — Той присви очи и вдигна показалеца си. — Отдавна си мисля за Звездите и ми хрумна нещо много хитро. Разбира се, то не стои на твърда почва и нямам намерение да го излагам сериозно, но ми се струва, че е интересно. Искате ли да ви го кажа?
Теръмън като че ли нямаше голямо желание, но Ширин се облегна на стола и рече:
— Казвайте! Слушам ви.
— Добре тогава. Да предположим, че във вселената има още слънца. — И той поспря, сякаш леко засрамен. — Имам предвид слънца, които са прекалено далече и не могат да се наблюдават. Сигурно думите ми звучат така, като че съм си напълнил главата с фантастична литература.
— Е, не е задължително. И все пак това не е ли вероятност, изключена от факта, че според Закона за гравитацията присъствието на тези слънца щеше да се разбере по силите на привличане?
— Това не може да се установи, когато са прекалено далече, когато наистина са прекалено далече — отвърна Бийней. — На четири светлинни години, че и повече. Тогава пертурбациите не могат да се уловят, защото са твърде слаби. Така че си представете, че на такова голямо разстояние има много слънца.
Теръмън подсвирна мелодично.
— Каква чудесна идея! Става добра статия за неделното приложение. Двайсетина слънца във вселената, дълга от край до край осем светлинни години! Това би накарало нашата вселена да изглежда нищожна. Читателите ще го погълнат като топъл хляб.
— Нищо повече от идея — каза Бийней, като се усмихна, — но ви е ясно какво имам предвид. По време на затъмнение тези слънца ще станат различими, понеже няма да я има истинската слънчева светлина, заради която не са се виждали. И понеже са много далече, ще изглеждат дребни като малки стъклени топчета. Разбира се, фанатиците говорят за милиони звезди, но това вероятно е преувеличение. Във вселената въобще няма място, където да се разположат милиони слънца, освен ако не са плътно едно до друго.
Ширин слушаше с постоянно увеличаващ се интерес.
— Изглежда сте налучкали правилно, Бийней. Положително се е стигнало точно до преувеличение. Нашето съзнание, както сигурно ви е известно, не може да възприема наведнъж предмети, които са повече от пет на брой; за повече от пет съществува само понятието „много“. „Десет“ може да се превърне в „милион“ като едното нищо. Идеята ви е забележителна!
— Хрумна ми още една дреболия — каза Бийней. — Мислили ли сте си някога колко прост проблем щеше да бъде гравитацията, ако всичко ставаше в една достатъчно проста система? Да речем, налице е планета, в която има само едно слънце. Планетата ще обикаля по съвършена елипса и точното естество на гравитационната сила ще бъде толкова очевидно, че ще може да се приеме като аксиома. В един такъв свят
