— Направиха ми изследвания. Изследваха съоръженията ми. После една нощ аз се махнах, за да кажа на Федерацията. Те не разбраха, че се махнах. Те не искаха да си тръгвам — гласът му затрепера. — А аз щях да остана, щом като е така, но трябваше да съобщя на Федерацията.
— Казахте ли им нещо за вашия кораб?
— Как можех да им кажа? Аз не съм механик. Аз не зная теорията на конструирането. Но им показах как работи контролното табло и ги оставих да разгледат двигателите. Това е всичко.
— Тогава никога няма да успеят — каза повече на себе си Бранд Горла. — Не е достатъчно.
— О-о-о, да, достатъчно е — възтържествува неочаквано албиносът, извисявайки писклив глас. — Аз ги познавам. Те са машини, знаете го. Те ще работят върху проблема. И ще работят, и ще работят, и ще работят. Никога няма да се откажат. Накрая ще постигнат своето. Те разбраха достатъчно неща от мене.
Бордовият Магистър го изгледа продължително и се извърна уморено, тежко:
— Защо не ни казахте?
— Защото ми отнехте моя свят. Аз го открих… сам-самичък… съвсем самичък. А след като свърших цялата работа и ви поканих, вие ме отхвърлихте. От вас получих само упреци, че съм кацнал там и съм могъл да унищожа всичко с вмешателството си. Защо трябваше да ви казвам? Намерете си всичко, щом като сте толкова умни и си позволявате да ме изритате.
„Саможивец! — помисли си с горчивина Бордовият Магистър. — Комплекс за малоценност! Мания за преследване! Хубава работа! Нещата се натаманяват вече, след като си дадохме труда да погледнем оттатък хоризонта и да видим какво има под носовете ни. Сега всичко е разрушено.“
— Добре, Реало. Приключихме всичко — обърна се той към албиноса. — Тръгвайте си.
— Всичко ли? Наистина ли това е краят? — в гласа на Бранд Горла имаше напрежение.
— Наистина. Първоначалният експеримент приключи. Пораженията, причинени от посещението на Реало, спокойно могат да са толкова големи, че да направят плановете ни ялови. Освен това… Мъри е прав. Ако имат вече междузвездни пътувания, значи са опасни.
— Но вие да не ги унищожите сега! — разкрещя Реало. — Не можете да ги унищожите. Те не са навредили никому.
Отговор не последва и той продължи яростно:
— Връщам се там. Аз ще ги предупредя. Те ще са готови. Аз ще ги предупредя! — албиносът отстъпваше към вратата, тънките му бели коси бяха настръхнали, червените му очи щяха да изскочат от орбитите си.
Бордовият Магистър не направи ни най-малко усилие да го задържи, когато онзи се втурна през вратата навън.
— Оставете го да върви. Този свят е светът на целия му живот. Той повече не ме интересува.
Тиър Реало се втурна към света на роботите с такава скорост, от която се задъхваше.
Някъде пред него се намираше мъгляво петънце, далечен свят с изкуствено човечество. То с мъка се справяше с един експеримент, който отдавна бе мъртъв. С всички сили сляпо се стремеше към една нова цел — междузвездните пътувания, които щяха да се окажат тяхната смъртна присъда.
Но той се движеше към този свят, към същия град, в който бе „изследван“ първия път. Спомняше си го добре. Неговото име бе първото нещо, което той научи от техния език.
Ню Йорк!
Информация за текста
© 1943 Айзък Азимов
© 1999 Елена Кортел, превод от английски
Isaac Asimov
Death Sentence, 1943
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Айзък Азимов. Събрани разкази (том трети)
„Мириам Паблишинг“, София, 1999
ISBN: 954-951-364-5
Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 1, Volume 2
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1148]
Последна редакция: 2009-09-01 18:05:00
