това.
Вилуекис не бе капризничил по време на пътуването. Двамата със Строс се разбираха. Вилуекис бе качил най-красивата пътничка на борда, след като Строс я бе избрал.
Строс се свърза трудно с Антон Вилуекис. На екрана се появи раздразнена физиономия с разрошени коси.
— Как е тръбата? — попита меко Строс.
— Мисля, че я изключих навреме. Проверих я отново и не открих повреда. Сега ще я почистя.
— Добре, че не е повредена.
— Но не можем да я използваме.
— Трябва да го направим, Вил — примоли се любезно Строс. — Не знаем какво ни очаква. Ако тръбата е извън строя, това няма значение. Но когато мъглявината се разсее…
— Ако! Престани с това „ако“! Ако вие, тъпите астрономи, бяхте предвидили облака, можех да го избегна!
Неуместно бе да спорят в този момент. Строс само отбеляза:
— Той може да се разчисти.
— Какъв е анализът?
— Не е добър, Вил. Това е най-гъстият хидроксилен облак, наблюдаван до този момент. Няма място в Галактиката, доколкото ми е известно, хидроксилът да се е натрупвал с такава концентрация.
— Как стои въпроса с водорода?
— Не може без него, разбира се. Пет процента.
— Не е достатъчно — сряза го Вилуекис. — Има още нещо, което ми създава проблеми. Успяхте ли да го локализирате?
— Да. Открихме формалдехид. Той е в по-голямо количество от водорода. Разбираш ли какво означава това, Вил? Някакъв процес е концентрирал кислород и въглерод в нечувани количества. Достатъчни, за да използваме водорода през обема на кубичните светлинни години. Не мога да си представя какво би предизвикало такова явление!
— Какво се опитваш да ми кажеш, Строс? Че в Космоса съществува само един облак с такъв състав и аз съм достатъчно глупав, за да прекарам кораба през него?
— Не казвам такова нещо, Вил! Имам предвид само онова, което чу. Вил, само ти можеш да ни измъкнеш оттук! Няма смисъл да насочвам хиперлъч, защото не знам местоположението ни. Невъзможно е да го определя, поради отсъствието на звезди…
— А аз не мога да използвам тръбата и съм негодника, така ли? Ти не си вършиш работата, а фюзионистът е подлец — горещеше се Вилуекис. — Всичко зависи от тебе, Строс! Определи курса на кораба, за да открием водород! Кажи ми къде е краят на облака… Да върви по дяволите краят на облака. Определи ми границата на тази хидроксил-формалдехидна история!
— Бих желал да мога да го направя — изохка Строс. — Където и да сондирам, откривам само тези съединения.
— Не можем да разцепваме такива буклуци!
— Известно ми е.
Вилуекис залая ожесточено:
— Убеди ли се сега, че неправилно правителството издаде закона за суперсигурността? То трябваше да остави фюзиониста да решава на момента. Ако имахме капацитета на Двойни скок, нямаме проблем!
Строс знаеше много добре какво иска да каже Вилуекис. При извършване на два последователни скока, се пестеше време. Не го практикуваха, защото неизбежната несигурност при такива случаи се удвояваше. При тази ситуация дори фюзионистът не можеше да направи много. Мултиплицираната грешка неизбежно удължаваше тоталното време за пътуване.
Неизменно правило в хипернавигацията беше между два полета да има поне три пълни дни. Това позволяваше да се подготви много внимателно следващия скок. За да се предотврати нарушение на правилото, зареждаха гориво, достатъчно само за един скок. При необходимост всмукваха и нагнетяваха водород. После разцепваха ядрото му и складираха получената енергия. Обикновено бе необходим ден, за да се обработи достатъчно водород.
— Колко енергия ни е останала, Вил?
— Не много. Толкова… — Вилуекис приближи палец и показалец на приблизително два и половина сантиметра.
— Много лошо — отговори спокойно Строс. Енергията лесно би могла да бъде измерена, но фюзионистът винаги оставяше достатъчен резерв за втори скок. — Сигурен ли си? Ако бръкнеш в резервните генератори и изключиш светлините…
— И въздушната циркулация, както и апаратите за хидропоника. Знам, знам! Опитал съм всичко, но не успявам съвсем. Пречи ми тоя глупав блокаж на двойния скок.
Досега Строс бе успявал да се въздържа. Той, както и всички останали, знаеше, че зад блокирането стоеше Фюзионистичното братство. Двойният скок много рядко биваше изискван от капитана. Това дразнеше фюзиониста. Преди всеки скок трябваше да измине седмица, за да станат пътниците неспокойни. През тази седмица можеше да се случи всичко. Все пак не беше един ден.
На глас Строс изрече:
— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо със системите? Може би да филтрираш нечистотиите?
— Да ги филтрирам? Няма нечистотии! Самият водород не е чист! Слушай, ще ми трябват половин милион градуса, за да разцепя въглеродни и кислородни атоми, може би цял милиард! Това е невъзможно и не възнамерявам да опитвам. Ако не успея, вината ще бъде моя. Не мога да поема такава отговорност. От теб зависи да ме снабдиш с водород и очаквам да го направиш! Просто обърни проклетия кораб и открий суровина! Не ме интересува за колко време ще го направиш!
— Не можем да повишим скоростта при тази гъстота на средата, Вил — отговори Строс. — При половин светлинна скорост може да обикаляме две, може би двадесет години…
— Е, измисли начин! Или капитанът да го направи!
Строс прекъсна връзката отчаян. Просто нямаше начин да се разговаря нормално с фюзиониста. И преди беше чувал, че двойният скок разстройва мозъка. По време на скока всеки тардион на обичайната материя трябва да бъде превърнат в еквивалентен тахион и после да се възстанови оригиналния тардион. Ако двойното превръщане имаше дори най-слаб дефект, със сигурност той ще се отрази първо на мозъка. Разбира се, досега експериментите не бяха доказали такова нещо. Хиперкорабните офицери нямаха прояви на деградация, освен обичайното остаряване. Дали така стоеше въпросът и с фюзионистите? Може би двойното превръщане ги правеше талантливи, но и прекалено чувствителни.
Глупости! Няма такова нещо. Фюзионистите просто бяха разглезени!
Строс се поколеба. Дали да не се свърже с Черил? Докато дундуркаше бебето Вил, тя можеше да го убеди да приведе фюзионните тръби в действие — с хидроксил, или не.
Дали наистина вярваше, че Вилуекис ще го направи, или просто не искаше да обикалят с години? За сигурност, хиперкорабите бяха подготвени и за такава вероятност. Механиката би могла да издържи, но екипажът и пътниците — със сигурност не.
Как да разговаря с Черил? По какъв начин би могъл да й нареди да прелъсти Вилуекис? Беше изминал само ден. Необходимо му беше още време, за да се справи с фюзиониста.
По-добре да почака още малко!
Вилуекис се намръщи. След банята се почувства по-добре. Доволен бе от твърдостта си спрямо Строс. Не беше лош човек Строс, но приличаше на всички останали. Подобно капитаните, екипажът, пътниците и всички не-фюзионисти, и той искаше да избяга от отговорност. Така процедираха вечно, но той, Вилуекис, няма да позволи такова нещо.
Подмятането за обикаляне с години бе просто опит да го сплаши. Ако си съберат мозъците, сигурно ще открият края на облака.
Вилуекис стана и се протегна. Той беше висок мъж. Веждите му се спускаха над очите подобно пердета.
