Айзък Азимов
Вземи кибрита
Космическото пространство беше черно. Накъдето и да се обърнеш — тъмно! Не проблясваше нито една звезда.
Може би наистина липсваха такива?
Всъщност, точно тази мисъл бе сковала Пер Хенсън. Вечен кошмар, заседнал дълбоко в подсъзнанието на всеки астронавт.
Когато извършваш космически скок, как би могъл да бъдеш сигурен къде ще се озовеш? Подаването на огромната енергия можеш да контролираш, за да работи твоя фюзионист перфектно. Но величината на несигурността е толкова голяма, че винаги съществува вероятност да пропуснеш целта.
При огромната скорост почти невидимото отклонение може да означава хиляди светлинни години.
Какво ще правиш, ако се приземиш в неизвестното? Или толкова далеч от целта, че нищо и никой да не успее да те измъкне или да те върне обратно?
Такова нещо е невъзможно, биха казали капацитетите. Няма място във Вселената, от което да не се забелязват квазерите. По тях можеш да определиш местонахождението си. Между другото, шансът при обичаен Космически скок да се озовеш извън Галактиката, бе едно на десет милиона. А вероятността да излезеш от Андромеда и да попаднеш в Мафи–1, например, е едно на два милиарда.
Така твърдят капацитетите.
Значи, когато корабът ти се тласка от фатално-парадоксалните тахиони, по-бързи от светлината, трябва да виждаш звезди. Ако си ги изгубил, попаднал си в прашен облак. Друго обяснение няма. Съществуват мъглявини в Галактиката. Такива са изучавани още от времето, когато Земята е бил единствен дом за човечеството. Сега планетата бе добре поддържан музей, където се контролираха климатичните особености и всички жизнени форми.
Хенсън бе висок и мрачен мъж с гладка кожа. Извършващ постоянно хиперскоростни полети, които непрекъснато прорязваха Галактиката, той мразеше непредсказуемите фюзионисти. Сега, точно както предпочиташе, беше сам в капитанския отдел. Под ръка му бе всичко, необходимо за връзка с който и да е член на екипажа. Когато го правеше, не му се нравеше да го наблюдават.
Ситуацията в момента не му харесваше. Той натисна бутона за контакт и попита:
— Нещо ново, Строс?
— Попаднали сме в масивно образувание — отговори гласът на Строс.
Хенсън не обърна взор към екрана за визуален контакт. Там щеше да се види разтревожената му физиономия. Засега предпочиташе да я пази само за себе си.
— Изглежда натрупването е продукт на радиационните вълни — продължи Строс. — Проблемът е, че точно в този момент не успяваме да локализираме своята позиция. Не виждам как бихме могли да го направим.
— Не се ли забелязва нищо във видимото поле?
— Абсолютно нищо! Прашният облак е гъст като супа.
— Колко е голям?
— Не може да се разбере.
— Възможно ли е да определиш разстоянието до най-близкия му край?
— Не помага и магнитудът. Може да е светлинна седмица, или десет светлинни години. Няма начин да се изчисли.
— Говори ли с Вилуекис?
— Да — отговори късо Строс.
— Той какво казва?
— Не много. Приема го като лична обида и се цупи, както винаги.
— Разбира се — измърмори Хенсън. Фюзионистите бяха като деца с романтична роля в пространството. Всички ги глезеха. На глас каза: — Предполагам си му обяснил, че такива неща са непредвидими и могат да се случат по всяко време?
— Направих го. Както се досещаш, той ме сряза. Заяви, че такива не минават на Вилуекис.
— Само че се случи! Добре, аз не мога да разговарям е него. Ще помисли, че се опитвам да объркам положението. Няма ли да започне засмукване?
— Казва, че не може, защото ще предизвика повреда.
— Как може да повредиш магнитно поле?
Строс изсумтя.
— Не му споменавай това. Ще ти отговори, че освен фюзионна тръба, съществуват още много приспособления. Ще изтълкува съвета като опит да го подцениш.
— Да, знам това. Слушай, всички усилия да се концентрират върху облака! Трябва да има начин да открием най-близкия му край. — Хенсън прекъсна връзката.
После обърна взор към далечината и се намръщи.
Най-близкият край. При тази скорост на кораба бе рисковано да хабят енергия.
Бяха започнали скока с половин светлинна скорост, отнесена към галактичното ядро на тардионната Вселена. Завръщаха се със същата скорост, разбира се. При това положение винаги съществува риск да се разбиеш.
Теоретиците отричаха тази възможност. Опасността да се доближиш до плътно тяло на практика не съществува. Гравитационните сили по време на Скок от тардион към тахион, са отблъскващи по природа. Съществува и възможност мощността на гравитационната мрежа да не достигне своя връх. Този факт правеше Космическия скок рисковано занятие.
Капацитетите биха те посъветвали да се довериш на инстинкта на фюзиониста. Добрият никога няма да действа погрешно.
Само че този беше скочил в облак!
Биха му казали: „О, това ли? Случва се постоянно. Знаеш ли колко са тънки облаците. Дори няма да усетите, че сте попаднали в такъв!“
Да, но този не беше такъв!
„Всъщност, облаците ти правят добро. Не е възможно постоянно да осигуряваш разцепване и енергиен добив чрез засмукване.“
Само че този облак не вещаеше нищо добро!
„Разчитай на фюзиониста да се справи с положението.“
Но ако не съществува изход?
Хенсън се опита да не мисли за това. Но как да прогониш такава мисъл, когато тя непрекъснато чука в главата ти?
Хенри Строс, корабният астроном, беше в състояние на дълбока депресия. Ако им предстоеше да се разбият, трябваше да се примирят с неизбежното. Пред всеки от хиперкорабите стои вероятността от катастрофа. Трябва да си подготвен за това, или поне да се опиташ да го направиш. Но какво да посъветваш пътниците?
Когато откриеш, че точно онова, което си правил със страст… Когато точно професионалният ти опит те убива…
Той тежко въздъхна.
Строс бе як мъж. Контактните лещи придаваха неправдоподобен цвят на очите му. В противен случай погледът му щеше да подхожда на безцветната му човешка същност.
Капитанът не можеше да направи нищо и той съзнаваше това. Капитанът командва екипажа, но фюзионистът се подчинява на свои собствени закони. Той е господар на космическите трасета. Всичко и всеки останал бледнее пред него.
Компютрите дозират енергийното подаване, както и посоката — ако става дума за придвижване от тардион към тахион. Въпреки това, вероятността от грешка е толкова голяма, че само един талантлив фюзионист би могъл да я редуцира. Какво дава дарбата на фюзионистите, никой не знаеше. Те се раждат, не се конструират. Но фюзионистът живее със съзнанието, че е недостижим и постоянно извлича ползи от
