Чоунс беше изумен. Наличието на животни на една планета беше нещо, което се случваше много по- рядко от наличието на растителност, а присъствието и на интелект беше дори още по-рядко. Но тук, на около половин километър от мястото, където се приземиха, имаше групичка ниски сламени колиби, които очевидно бяха продукт на един примитивен интелект.
— Внимателно — каза смаяно Смит.
— Не мисля, че има някаква опасност — отговори му Чоунс. Той стъпи на повърхността на планетата с непоколебима увереност. Смит го последва.
Чоунс трудно овладяваше вълнението си.
— Това е невероятно. Никой, никога, преди нас не е докладвал за нещо повече от пещери или преплетени клони на дърво.
— Надявам се, че са безобидни.
— Прекалено миролюбиво е всичко наоколо, за да бъдат нещо друго. Помириши въздуха.
Местността до всички точки на хоризонта, с изключение на ниската верига хълмове, която начупваше правата линия, беше оцветена в успокояващо бледорозово и петна хлорофилна зеленина. В по-близките краища бледорозовото се разпадаше на отделни цветчета, нежни и благоуханни. Само пространството в непосредствена близост с колибите имаше кехлибарен цвят от нещо, което приличаше на житен клас.
Съществата излизаха от колибите, приближавайки се към кораба с колебливо доверие. Те имаха четири крака и наклонено тяло, което беше високо около метър до раменете. Главите им стояха здраво на тези рамене, с изпъкнали очи (Чоунс преброи шест) разположени в кръг и в състояние да извършват и най- затрудняващото самостоятелно движение. (Това сигурно е компенсация за неподвижността на главата, помисли си Чоунс.)
Всяко животно имаше опашка, разделена в края, образуваща две силни разклонения, които държаха вдигнати нагоре. Разклоненията трептяха учестено и това им придаваше смътно, неясно очертание.
— Хайде — каза Чоунс. — Те няма да ни причинят нищо лошо. Сигурен съм в това.
Животните ги заобиколиха на безопасно разстояние. Опашките им издаваха монотонен бръмчащ звук.
— Може би общуват по този начин — каза Чоунс. — И мисля, че е очевидно, че са вегетарианци. — Той посочи към една от колибите, където седеше един малък представител на вида, дърпайки с опашката си кехлибарен стрък и пъхайки го в устата си също като човек, който смуче захарни петлета на клечка за зъби.
— Човечеството яде марули — каза Смит, — но това не доказва нищо.
Повечето от опашатите същества се повъртяха за момент към мъжете, след което изчезнаха в розово- зеленото пространство.
— Вегетарианци — повтори уверено Чоунс. — Погледни по какъв начин отглеждат основната култура.
Основната култура, както я нарече Чоунс, се състоеше от венче от меки зелени класове, разположени близо до земята. Встрани от центъра на коронката растеше мъхесто стъбло, по което на всеки пет сантиметра се появяваха месести, набраздени с жилки пъпки, които почти пулсираха и изглеждаха като живи. Стъблото завършваше на върха с бледорозовите цветове, които с изключение на цвета, бяха най- земното нещо сред растенията.
Те бяха разположени в редици и колони с геометрична точност. Почвата около всяко едно беше добре разронена и поръсена с непознато вещество, което не можеше да бъде нищо друго освен тор. Тесни пътечки, широки колкото да премине едно от животните, кръстосваха полето, и всяка пътечка беше придружена от тесни улейчета, очевидно за вода.
Сега животните се бяха разпръснали по полето, работейки усърдно, навели глави. Само няколко останаха в непосредствена близост до двамата мъже. Чоунс поклати глава.
— Те са добри стопани.
— Не са лоши — съгласи се Смит. Той се насочи бързо към най-близкия бледорозов цвят и протегна ръка към него. Но на петнадесетина сантиметра от него той беше спрян от кресливия звук и от физическия допир на една опашка до ръката му. Докосването беше внимателно, но твърдо, вмъквайки се между Смит и растението.
Смит се отдръпна.
— Какво в името на… — той почти беше стигнал до бластера си, когато Чоунс каза:
— Няма смисъл да се вълнуваш, успокой се.
Половин дузина от съществата вече се събираха около тях, предлагайки им стъбла от растението, което отглеждаха кротко и внимателно като някои използваха опашките си, а други ги побутваха напред със своите муцуни.
— Доста приятелски са настроени — каза Чоунс. — Откъсването на цвете може и да е в противоречие с обичаите им. Растенията най-вероятно трябва да се третират по строго определени правила. Всяка култура, която се занимава със селско стопанство, вероятно има обреди за плодородие и само Господ знае какво включват тези обреди. Правилата, според които се извършва отглеждането на растенията, трябва да са много строги, в противен случай нямаше да ги има тези идеално разчертани редици… О, небеса, вкъщи ще паднат, като чуят това.
Бръмченето на опашките отново се усили и съществата, които бяха най-близо до тях се отдръпнаха назад. Друг представител на вида излизаше от голяма колиба в центъра на групата.
— Предполагам, че това е вожда — прошепна Чоунс.
Новопоявилият се напредваше бавно, с високо вдигната опашка и всеки от израстъците й обграждаше малък черен предмет. Когато се приближи на разстояние около метър и половина, опашката му се изви напред.
— Той ни подава тези неща — каза изумен Смит — и, за бога, Чоунс,
Чоунс ги гледате трескаво и едва промълви:
— Това са гамови хиперпространствени насочватели. Тези инструменти струват десетки хиляди долара.
Смит излезе от кораба, след като бе прекарал един час вътре. Той беше много развълнуван и викаше от товарната площадка:
— Те работят, идеални са. Ние сме богати.
— Претърсих колибите им — отвърна му Чоунс. — Не можах да намеря други.
— Не пренебрегвай тези двете. Боже мой, те са толкова валидни, колкото шепа, пълна с пари.
Но Чоунс продължавате да оглежда, поставил раздразнено ръце на хълбоците си. Три от опашатите същества го придружаваха от колиба в колиба — търпеливо, без да се намесват — но винаги оставаха между него и геометрично подредените бледорозови цветове. И сега го наблюдаваха с многобройните си очи.
— Това дори е последният модел. Погледни ето тук — каза Смит. Той посочи един изпъкнал надпис, който съобщаваше, че това е модел Х–20,
Чоунс го погледна и каза нетърпеливо:
— Това, което ме интересува, е как да вземем още. Знам, че тук някъде има и други гамови насочватели, искам и тях. — Страните му бяха почервенели и той дишаше тежко.
Слънцето залязваше. Температурата падна под поносимата. Смит кихна два пъти, след това Чоунс го последва.
— Ще хванем пневмония — каза през нос Смит.
— Трябва да ги накараме да разберат — не се отказваше Чоунс. Той беше хапнал набързо една консерва със свински наденички, беше глътнал едно канче с кафе и беше готов да опита отново.
Той повдигна високо насочвателя и извика: „Още, още“, правейки кръгообразни движения с ръцете си. Посочи единия насочвател, след това другия и след това въображаемите следващи насочватели, наредени пред него. „Още.“
Тогава, след като и последните слънчеви светлини се скриха зад хоризонта, силно бръмчене се разнесе
