зяпачите долетя хорово изцвилване и бодливецът победоносно размаха опашка.
Олаф се отърси от усещането, че се носи през осеяно със звезди безкрайно пространство, и се закрепи на краката си.
— Слушай — възпротиви се той, — не е честно да използваш опашка!
Той отскочи при новото стрелване на опашката, а след това с гмуркащо се движение се хвърли напред. Вкопчи се в краката на бодливеца и усети как възмутеното животно с крясък пада по гръб.
Сега беше въпрос на земни срещу ганимедски мускули, а Олаф бе човек с животинска сила. Той се напрегна и успя да се изправи. Бодливогръбът се озова метнат върху раменете на непознатия.
Бодливецът звучно запротестира и се опита да подкрепи неодобрението си с вразумяващо шибване с опашка. Но той се намираше в неудобна позиция и ударът изсвистя безопасно високо над главата на Олаф.
Другите бодливци с печални физиономии направиха път на човека. Очевидно всички бяха добри приятели на плененото животно и им бе неприятно да видят, че губи битката. Те с философско примирение се върнаха към храната си, явно убедени, че такъв му е бил късметът.
Олаф стигна до предварително подготвената пещера от другата страна на скалистата издатина. След няколко кратки сборичквания той успя да седне здраво върху главата на бодливеца и да го увърже така, че да не може да помръдне.
Няколко часа по-късно, когато беше уловил и своя осми бодливогръб, той притежаваше техника, постижима само след дълга практика. Би могъл да даде ценни указания на някой земен каубой как да поваля животни за дамгосване. А би могъл и да преподава уроци по прости и сложни ругатни на някой земен пристанищен хамалин.
Настъпи новогодишната вечер и из целия ганимедски Купол се носеше оглушителен шум и суетене, подобно на експлодираща Нова, снабдена и със звук. Около ръждивата шейна, възкачена на огромната платформа от пурпурно дърво, петима земяни представяха като на сцена величествена борба с бодливец.
Бодливецът имаше определени възгледи за повечето неща и един от най-упоритите и категоричните беше, че никога няма да отиде там, където не желае. Той ясно показваше това, като вършееше с една глава, една опашка, три бодила и четири крака във всяка възможна посока с цялата си сила.
Но хората настояваха, и то не нежно. Въпреки гръмките му, агонизиращи крясъци бодливецът беше покачен върху платформата, довлечен до мястото му и впрегнат — безнадежден, безпомощен.
— Добре! — извика Питър Бенсън. — Дайте шишето!
Хванал с една ръка муцуната на бодливеца, с другата той размаха под нея бутилката. Бодливецът потръпна от нетърпение и развълнувано изцвили. Бенсън изля малко от течността в гърлото на животното. Последва гъргорещо преглъщане и одобрително изскимтяване. Вратът на бодливеца се протегна за още.
Бенсън въздъхна.
— Еех, най-хубавото ни бренди…
Той надигна бутилката и я отдръпна наполовина празна. Бодливецът, с бясно въртящи се в орбите очи, направи нещо, което наподобяваше опит да затанцува весела джига. Това обаче не продължи дълго, защото алкохолът влияе почти мигновено на ганймедския метаболизъм. Мускулите му се оковаха в пиянско вдървяване и животното се вцепени с шумно изхълцване.
— Довлечете следващия! — извика Бенсън.
В рамките на един час осемте бодливогръба образуваха композиция от каталептични статуи. Завързаха около главите им разклонени пръчки, които да наподобяват рога. Приликата беше груба и повърхностна, но щеше да свърши работа.
Щом Бенсън отвори уста да попита къде е Олаф Джонсън, самият той се появи, теглен от трима души и водещ не по-малко решителна борба от някой бодливец. Неговите възражения обаче бяха съвсем членоразделни.
— Никъде не отивам в този костюм! — ревеше той, посягайки към най-близкото око. — Чувате ли?
Действително имаше основания да протестира. Дори и в най-добрия си вид Олаф не беше голям красавец. Но в сегашната си маскировка приличаше на хибрид между кошмар на бодливец и представата на Пикасо за патриарх.
Беше облечен в традиционния костюм на Дядо Мраз. Дрехите му бяха червени, доколкото може да ги направи такива пришита върху скафандъра червена копринена хартия. „Хермелинът“ беше бял като памук, какъвто и беше. Брадата — още памук, залепен върху ленена подложка — висеше свободно от ушите му. Така нагласен и с кислородната маска отгоре караше дори най-силните духом да извръщат очи.
Олаф не бе допускан до огледало, но това, което можеше да види от себе си, съчетано с онова, за което му говореше инстинктът, му стигаше, за да поздрави първото срещнато чудовище като брат.
На почивки той беше довлечен до шейната. Спуснаха се да помагат и други, докато от Олаф остана само едно обуздано гърчене и заглушен глас.
— Пуснете ме — изфъфли той. — Пуснете ме и идвайте към мен един по един. Хайде де!
Той се опита да нанесе някой удар, за да подсили предизвикателството си. Но множеството ръце по него не му дадоха възможност и пръста да си помръдне.
— Качвай се! — заповяда Бенсън.
— Върви по дяволите! — изпъшка Олаф. — Няма да се кача в този патентован улеснител за самоубийци и можеш да вземеш скапаната си летяща шейна и…
— Слушай — прекъсна го Бенсън. — Командир Пелам те чака в другия край. Ако до половин час не се появиш, жив ще те одере.
— Командир Пелам може да си яхне сам проклетата шейна и…
— Тогава помисли за службата си! Помисли за тези сто и петдесет седмично. Помисли за всички предстоящи години без заплата. Помисли за Хилда, там на Земята, която няма да се омъжи за теб, ако си без работа. Помисли за всичко това!
Джонсън помисли и изръмжа. Помисли още малко, качи се в шейната, върза чувала с ремък за дъното и включи антигравитаторите. После с ужасно проклятие пусна задната реактивна струя.
Шейната се метна напред и Олаф се улови на две трети от косъма да не се изтърси от задния й край. От този момент нататък той се вкопчи в страниците и загледа как заобикалящите го хълмове се вдигат и падат при всяко накланяне на нестабилната шейна.
Вятърът се усилваше и люшкането ставаше по-отчетливо. И когато изгря Юпитер, жълтата му светлина ярко очерта всички дупки и зъбери по скалистата повърхност, във всяка от които шейната сякаш се прицелваше. И по времето, когато огромната планета се показа изцяло над хоризонта, проклятието на алкохола — който се отделя от ганимедския организъм също толкова бързо, колкото и му въздейства — започна да се вдига от бодливците.
Пръв се отърси най-задният бодливец, усети вкуса в устата си, потръпна и се зарече вече да не пие. Взел това решение, той мудно се зае да обхваща с поглед близката околност. Тя не му направи впечатление мигновено. Малко по малко обаче бодливецът схвана факта, че основата под краката му, каквото и да представляваше, не бе обичайната стабилна повърхност на солидния Ганимед. Тя се люлееше и накланяше, което му се видя доста необичайно.
И въпреки това той би могъл да припише тази нестабилност на неотдавнашната си оргия, ако не бе така непредпазлив да позволи на погледа си да прехвърли парапета. Доколкото е известно, никой бодливец дотогава не беше умирал от сърдечен удар, но този за малко щеше да го направи.
Писъкът на агонизиращ, изпълнен с ужас и отчаяние, доведе останалите бодливци до пълно, макар и главоболие, съзнание. Известно време звучеше объркан хор от разговори-крясъци, докато животните се опитваха да изкарат от главите си болката и да вкарат там фактите. И двете цели бяха постигнати, след което бе организирано паническо бягство. То не беше кой знае какво паническо бягство, защото бодливците бяха здраво завързани. Но, като се изключи фактът, че не стигнаха доникъде, те изпълниха всички движения на най-бърз галоп. И шейната полудя.
Олаф сграбчи брадата си една секунда преди да се е откачила от ушите му.
— Хей! — извика той.
