топят. Понякога се строяха и още по-специализирани кораби за наблюдение на Слънцето от по-близко разстояние. Техните корпуси бяха наситени с особен вид силно електрическо поле, което индуцираше един феномен, познат като „псевдовтечняване“ на най-външния молекулярен слой. Топлинното отразяване от такъв слой беше почти пълно, така че в кораба проникваше само малка част от топлината. Отвън такива кораби приличаха на съвършени огледала. Но дори така в кораба проникваше достатъчно топлина, за да вдигне температурата във вътрешността му над точката на кипене на водата на разстояние пет милиона мили от Слънцето, което представляваше най-блазката записана точка на приближаване до него. Дори човешките същества да можеха да преживеят такава температура, те не биха могли да преживеят късовълновото излъчване на Слънцето, което от такова разстояние проникваше в кораба и за броени секунди би убило всичко живо.
В настоящия момент, в който Серес беше от едната страна на Слънцето, а Земята и Юпитер почти диаметрално противоположни от другата, неблагоприятното положение на Слънцето за космическо пътешествие беше очевидно. За пътуващия в Астероидния пояс разстоянието от Серес до Ганимед беше около един милиард мили. Ако Слънцето можеше да бъде пренебрегнато и корабът да пресече пространството направо през него, разстоянието щеше да бъде само шестстотин милиона мили или се спестяваха около четиридесет процента от пътя.
Доколкото беше възможно, Лъки възнамеряваше да направи тъкмо това. Той караше „Светкавичния Стар“ без да го жали, живеейки фактически в своите G-предпазни колани, като се хранеше и спеше в тях, чувствувайки непрекъснато натиска на ускорението. Даваше си само петнадесетминутна почивка на всеки час.
Лъки мина високо над орбитите на Марс и Земята, но там нямаше нищо за гледане дори с корабния телескоп. Земята беше от другата страна на Слънцето, а Марс бе приблизително под прав ъгъл спрямо него.
Слънцето беше вече с нормалните си размери, както се виждаше от Земята, и Лъки можеше да го наблюдава само през най-силно поляризираните екрани. Още малко и щеше да се наложи да ползва стробоскопическите приспособления.
Индикаторите за радиоактивност започнаха отвреме-навреме да тиктакат. От вътрешната страна на земната орбита интензивността на късовълновото излъчване достигна внушителни стойности. А след пресичане на орбитата на Венера трябваше да се вземат специални предпазни мерки, като например импрегнирани с олово полускафандри.
Самият аз, мислеше Лъки, ще трябва да измисля нещо по-добро от оловото. С приближаването до Слънцето, което смяташе да направи, оловото нямаше да върши работа. Нито какъвто и да е друг материал.
За първи път от приключението му на Марс през миналата година Лъки извади от един специален джоб, прилепен към гърдите му, лекия полупрозрачен предмет, получен от марсианските енергийни същества. Той отдавна се бе отказал да размишлява върху принципа му на действие. Този предмет бе плод на наука, която се бе развивала един милион години по-дълго, отколкото науката, позната на човечеството и по съвсем чужди на него пътища. Предметът беше така неразбираем за него, както космическият кораб за пещерния човек и поради това беше невъзможно да бъде направен негов дубликат. Но той действаше! Това имаше значение!
Лъки го нахлузи на главата си. Предметът прилепна към черепа му, сякаш имаше свой собствен странен живот. Така от цялото тяло на Лъки се излъчваше светлина. Блестеше върху тялото му като хиляди звездички и по тази причина Бигман го нарече „блестящ щит“. Върху лицето и главата му щитът представляваше плътна сияеща повърхност, която скриваше напълно чертите му, но от друга страна без да пречи на светлината да достига очите.
Предметът представляваше енергиен щит, конструиран от чуждоземните марсианци за нуждите на Лъки, т.е., той бе непроницаем за всички други форми на енергия, освен изискуемите от неговото тяло като определена интензивност на видимата светлина и определено количество топлина. Газовете преминаваха свободно през щита, така че Лъки можеше да диша. На преминаващите през него нагорещени газове той отнемаше топлината и те стигаха охладени до тялото на Лъки.
Лъки включи енергийния щит за постоянно, когато „Светкавичният Стар“ пресече орбитата на Венера все още в посока към Слънцето. Той не можеше да яде или пие, докато го носеше, но принудителните пости в краен случай нямаше да траят повече от един ден. Сега пътуваше с ужасна скорост, далеч по-голяма от всяка друга, която бе опитвал преди. В добавка към слабата тяга на хиператомните двигатели на „Светкавичния Стар“ беше невъобразимото привличане на гигантското гравитационно поле на Слънцето. Лъки пътуваше вече със скорост милиони мили в час. Той задейства електрическото поле, което правеше външната повърхност на кораба псевдотечна и докато го включваше мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да настоява за това съоръжение при изграждането на „Светкавичния Стар“. Термодвойката, която регистрираше температурите над сто градуса, започна да показва спадане. Екраните угаснаха, когато металните щитове минаха върху дебелите им стъкла от външната страна, за да ги предпазят от повреда и размекване от топлината на Слънцето.
През времето за достигане на орбитата на Меркурий уредите, отчитащи радиацията, съвсем полудяха. Непрекъсната тракаха. Лъки постави едната си блестяща ръка върху техните прозорчета и тракането спря. Радиацията чак до най-жестоките гама-лъчи, проникваща и изпълваща кораба, беше спряна от противодействието на нематериалното сияние, което обгръщаше тялото му.
Температурата, която бе спаднала до осемдесет градуса3, се покачваше отново въпреки огледалната повърхност на „Светкавичния Стар“. Тя мина сто и петдесетградусовата граница и продължи да се покачва. Гравитометрите показваха, че Слънцето е само на десет милиона мили от кораба.
Един плитък съд с вода, който Лъки бе поставил върху масата и чието съдържание от един час се изпаряваше, сега вече вреше с пълна сила. Температурата, регистрирана от термодвойката, достигна точката на кипене на водата — двеста и дванадесет градуса.
„Светкавичния Стар“, заобикаляйки Слънцето, беше вече на разстояние пет милиона мили от него. Не можеше да го доближи повече. В действителност той бе вътре в най-външната и най-разредена част на Слънчевата атмосфера — короната.
Тъй като Слънцето беше напълно в газообразно състояние (все пак по-голямата част от него беше газ, подобен на който не можеше да съществува и при най-добрите лабораторни условия на Земята), то нямаше повърхност и неговата атмосфера беше част от самото му тяло. Следователно, минавайки през короната, Лъки в известен смисъл минаваше през Слънцето, както бе казал на Бигман, че ще направи.
Обзе го любопитство. На никого досега не се бе удало да бъде така близо до Слънцето, нито може би щеше някога да се удаде отново. Разбира се, който и да бе извършил това пътуване, той не би могъл да наблюдава Слънцето с невъоръжено око. Възможното най-кратко зърване на чудовищната слънчева радиация от това разстояние означаваше мигновена смърт.
Но Лъки носеше марсианския енергиен щит. Можеше ли той да се справи със слънчевата радиация от разстояние пет милиона мили? Лъки чувстваше, че не трябва да поема риска и все пак поривът му отчаяно го влечеше. Главният екран на кораба беше съоръжен със серия стробоскопични отвърстия, която можеше да експонира към Слънцето едно по едно всяко от серията от шестдесет и четири отвърстия за по една милионна част от секундата всеки четири секунди. За окото (или за камерата) това би изглеждало като непрекъсната експлозия, но в действителност всяко стъкълце би получило една четиримилионна част от излъчваната от Слънцето радиация. Дори това изискваше специално конструирани, почти непрозрачни лещи.
Пръстите на Лъки се движеха безжалостно и почти несъзнателно по командния пулт. Той не можеше да понесе мисълта за загубване на шанса. Лъки нагласи плаката с лице към Слънцето, използувайки гравитометрите като индикатори.
После извърна глава и включи контакта. Мина една секунда, после още една. Лъки си представи как горещината върху врата му се повишава. Полуочакваше смърт от облъчване. Нищо не се случи.
Лъки бавно се обърна.
Това, което видя, се запечата в съзнанието му до края на живота му. Една ярка, нагъната и набръчкана повърхност изпълни екрана. Беше част от Слънцето. От това разстояние не би могъл да го види цялото на
