екрана, той знаеше. Слънцето беше двадесет пъти по-голямо, отколкото изглеждаше от Земята и заемаше четиристотин пъти по-голяма част от небето.
Екранът улови двойка слънчеви петна, които се чернееха на яркия фон. Ослепителн обели нишки се извиваха и загубваха в тях. Имаше вземащи връх области на активност, които се движеха пред плаката и бяха видими за Лъки. Това не се дължеше на собственото въртене на Слънцето около оста му, чиято скорост дори на екватора не беше повече от хиляда и четиристотин мили в час, а по-скоро на шеметната скорост на „Светкавичния Стар“.
Докато Лъки наблюдаваше, червени езици пламтящ газ бълваха към него. Те се тъмнееха на блестящия фон и потъмняваха още повече, когато се отдалечаваха от Слънцето и се охлаждаха.
Лъки премести плаката, улавяйки част от ръба на Слънцето и сега пламтящият газ (така наречените „протуберанси“, състоящи се от гигантски кълбета водороден газ) се открояваше като тъмночервен фон на черното небе. Протуберансите бавно се разстилаха навън, изтънявайки и приемайки фантастични форми. Лъки знаеше, че всеки един от тях може да погълне дузина планети с размера на Земята и че тя може да пропадне в слънчевото петно, което видя, без дори да предизвика внушителен плясък.
С рязко движение той затвори стробоскопа. Макар и физически в безопасност, никой човек не би могъл да гледа Слънцето от такова разстояние без да бъде подтиснат от незначителността на Земята и всичко земно.
„Светкавичния Стар“ беше прелетял половината път около Слънцето и бързо минаваше орбитите на Меркурий и Венера. Сега ускорението му беше отрицателно. Носът на кораба се противопоставяше на посоката на движение, а мощните главни двигатели действаха като спирачка.
След като мина орбитата на Венера, Лъки свали щита и го прибра. Корабната охладителна система се стремеше да се освободи от излишната топлина. Водата за пиене беше все още неприятно гореща, а консервираните храни се издуваха, като течността в тях се беше превърнала в пара.
Слънцето се смаляваше. Лъки го погледна. Сега представляваше гладка пламтяща сфера. Нейните неравномерности, избилите петна и надигащи се протуберанси не можеха повече да се видят. Само короната на Слънцето, видима винаги в космоса, а само по време на затъмнения от Земята, се простираше на милиони мили във всяка посока. Лъки неволно потръпна при мисълта, че беше минал през него. Той премина в границата на петдесетте милиона мили от Земята и през своя телескоп забеляза познатите очертания на континентите, надзъртайки през парцаливите бели маси на облачните натрупвания. Почувства пристъп на носталгия и после го обзе едно ново решение: да задържи войната далеч от заетите със своята работа милиарди човешки същества, обитаващи тази планета, дала началото на всички хора, населяващи сега обширните звездни системи на Галактиката.
После Земята също се отдалечи. С преминаването на орбитата на Марс и връщането в Астероидния пояс Лъки все още имаше за цел да достигне Юпитерианската система, тази миниатюрна слънчева система, разположена вътре в по-голямата. В центъра й се намираше Юпитер, който бе по-голям от всички други планети взети заедно. Около него обикаляха четири гигантски луни. Три от тях, Йо, Европа и Калисто бяха с големина приблизително като Луната, а четвъртият, най-големият, беше много по-голям. Всъщност Ганимед бе по-голям от Меркурий и бе почти с големината на Марс. В добавка имаше дузина лунички с диаметър от няколко стотици мили до незначителни скали.
В корабния телескоп Юпитер беше едно уголемяващо се жълто кълбо, белязано със слаби оранжеви линии, една от които се издуваше и образуваше така нареченото „Голямо червено петно“. Три от главните луни, в това число Ганимед, бяха от едната страна, а четвъртата — от другата страна на Юпитер.
Сега, през по-голямата част от деня. Лъки предпазливо поддържаше връзка с Главната служба на Съвета на Луната. Неговите ергометри опипваха космоса с „разперените си пръсти“. Лъки откриваше много кораби, но следеше само за един, с двигател сириусиански модел, който със сигурност щеше да познае още в момента на появяването му.
Лъки не го пропусна. Първите потрепвания събудиха подозрението му, когато бе на разстояние от двадесет милиона мили. Той отклони кораба в подходяща посока и характерните криви станаха по- изразителни. На разстояние сто хиляди мили телескопът го показа като бледа точка. На десет хиляди мили точката доби форма. Това бе корабът на Антън.
На разстояние хиляда мили (като се има предвид, че Ганимед бе все още на разстояние петдесет милиона мили от двата кораба) Лъки изпрати своето първо съобщение, в което искаше Антън да обърне кораба си обратно към Земята.
На разстояние сто мили Лъки получи отговора му. Това беше енергиен поток, който накара генераторите му да вият и който така разтресе „Светкавичния Стар“, сякаш се бе сблъскал с друг кораб. Това привлече уморения поглед на Лъки. Корабът на Антън беше по-добре въоръжен, отколкото очакваше.
15. ЧАСТ ОТ ОТГОВОРА
В продължение на цял час маневрите на двата кораба бяха нерешителни. Лъки имаше по-добър и по- бърз кораб, но капитан Антън имаше екипаж. Всеки от хората му можеше да се специализира. Един да фокусира, друг да почива, трети да контролира реакторите, а самият Антън да ръководи операцията.
Лъки се опитваше да прави всичко сам едновременно и много да разчита на думите.
— Вие не можете да стигнете до Ганимед, Антън, и приятелите ви не ще посмеят да си опарят пръстите, излизайки наяве сега, преди да са разбрали какво става… С вас е свършено, Антън. Знаем всичките ви планове… Няма полза да се опитвате да изпратите съобщение на Ганимед, Антън. Заглушили сме субетера от вас до Юпитер. Нищо не може да премине… Правителствените кораби идват, Антън. Минутите ви са преброени. Не ви остава много, преди да се предадете… Откажете се, Антън. Откажете се.
И всичко това ставаше, докато „Светкавичният Стар“ се провираше през такъв съсредоточен огън, какъвто Лъки никога не бе виждал преди. Не всички удари бяха успешно избягнати. Стрелковите енергийни резервоари започнаха да показват напрежение. Лъки желаеше да вярва, че корабът на Антън страда не по-малко. Самият той беше отправил няколко изстрела към него, но фактически с нито един не го улучи. Не смееше да откъсне очи от екрана. Земните кораби, които бързаха към мястото на сражението, не биха го достигнали за часове. В тези часове, ако Антън изпразнеше напълно своите енергийни резервоари, щеше да се изскубне и отправи за Ганимед, докато повреден „Светкавичния Стар“ би могъл само безрезултатно да го преследва… Или ако някоя пиратска ескадра внезапно блеснеше на екрана…
Лъки не смееше да следва по-нататък тази линия на мисълта си. Вероятно сбърка като не предостави грижата за залавянето най-напред на правителствените кораби. Не, каза си той, все още на петдесет милиона мили от Ганимед, само „Светкавичния Стар“ би могъл да залови Антън. Само с неговата скорост и още по-важно, само с неговите ергометри можеше да се постигне това. На такова разстояние от Ганимед бе безопасно да се повикат единици от флотата, които да го унищожат. По-близо до Ганимед и действието на флота нямаше да бъде безопасно.
Приемникът на Лъки, който беше включен през цялото време, внезапно оживя. Лицето на Антън, усмихващо се и безгрижно, изпълни екрана му.
— Виждам, че отново си се измъкнал от Динго.
— Отново ли? — попита Лъки. — Признавате, че е действал по заповед в дуела с ракетни пистолети.
Едно енергийно пипало към кораба на Лъки внезапно се оформи в лъч с разрушителна сила. Лъки се дръпна настрана с ускорение, което му причини болка.
— Не ме наблюдавай от твърде близо — засмя се Антън. — Ние почти те хванахме тогава с един първокачествен уред. Разбира се, че Динго е действал по заповед. Знаехме какво правим. Динго не подозираше кой си всъщност, но аз знаех. Почти от самото начало.
— Още по-зле, знанието не ти е помогнало — отвърна Лъки.
— И не помогна на Динго. Може би ще ти бъде забавно да узнаеш, че той, тъй да се каже, бе екзекутиран. Лошо е да се правят грешки. Но тук не е място за такива разговори. Упълномощен съм само да ти кажа, че това не беше нещо повече от забавление, а сега отивам…
— Никъде няма да отидете — каза Лъки.
— Ще се опитам да отида на Ганимед.
— Ще бъдете спрян.
