Ред беше изчезнал заедно с уреда, който бе пуснал на пода по заповед на Бигман.
— Вижте какво, мистър Стар — започна Арманд, — Трябва да ви кажа, че тази идея беше на Ред. Той каза, че трябва да се отървем от вас, иначе ще ни създадете неприятности.
Лъки вдигна ръка.
— Станала е грешка — каза той, — Слушайте всички. За всеки предан землянин няма да има никакви неприятности, гарантирам това. Няма да докладваме за схватката. Доста вълнуващо беше, но можем да я забравим. Следващия път, когато се срещнем, все едно че не сме се виждали. Все едно че нищо не се е случило. Ясно ли е?
Всички нададоха одобрителни викове, чуха се възгласи: „Наш човек е!“, „Да живее Съветът!“
Лъки понечи да си тръгне, когато Арманд каза:
— Хей, почакайте! — Пое си дълбоко въздух и посочи с дебелия си пръст В-жабата. — Какво е това?
— Венерианско животно — отвърна Лъки. — Отглеждаме си го.
— Симпатично е — каза грамадният мъж и му се усмихна.
Другите също се струпаха, за да разгледат В-жабата, да изкажат възхищението си, да стиснат ръката на Лъки и да го уверят, че през цялото време са били на негова страна.
Накрая Бигман, вбесен от блъсканицата, извика:
— Да се прибираме в стаите си, Лъки, или, кълна се, ще убия няколко от тези момчета.
Мигновено настъпи тишина и мъжете се отдръпнаха, за да сторят път на Лъки и Бигман.
Лъки трепна, когато Бигман постави студен компрес върху ожулената му буза в уединението на тяхната квартира.
— Накрая в навалицата чух, че говореха нещо за иглените пистолети, но в суматохата не разбрах за какво точно става дума. Би ли ми обяснил, Бигман?
Бигман неохотно му разказа какво се беше случило.
— Досетих се, че пултът ми е изключил — каза замислено Лъки, — но предположих, че повредата е механична, тъй като заработи отново след второто ми падане. Не знаех, че ти и Ред Съмърс сте решили това с борба зад гърба ми.
— Е, Лъки — усмихна се Бигман, — допускаш ли, че ще оставя този тарикат да прави подобни номера?
— Може би е имало друг, по-добър начин от употребата на иглен пистолет.
— Нищо друго не би ги заковало на място — отвърна огорчен Бигман. — Да не би да искаш да им се заканя с пръст и да им кажа: „Ах вие, непослушни момчета!“ Освен това трябваше да ги уплаша до смърт.
— Защо? — попита рязко Лъки.
— Марсиански пясъци, Лъки, ти забеляза двете падания на твоя противник, когато борбата беше предварително нагласена, но аз не знаех дали ти е останала достатъчно сила да се справиш. Щях да накарам Съмърс да прекрати борбата.
— Щеше да стане лошо, Бигман. Нищо нямаше да спечелим.
— Зная, но не ми издържаха нервите.
— Напразно. След като моят пулт започна да реагира нормално, нещата тръгнаха много добре. Арманд бе сигурен, че ме е победил, и когато откри, че все още съм в състояние да се боря, изглежда, загуби всяко желание за борба. Това понякога се случва с хора, които никога не са губили. Когато не спечелят веднага, това ги обърква и те изобщо не печелят.
— Така е, Лъки — каза усмихнат Бигман.
— Не ми харесва това „Така е, Лъки“ — каза след неколкоминутно мълчание Лъки. — Какво още си направил?
— Ами… — Бигман докосна за последен път ожуленото място, за да го прикрие с пудрата, и отстъпи назад, за да огледа критично своята работа. — Какво друго ми оставаше освен да се надявам, че ще спечелиш, нали?
— Предполагам, че да.
— И казах на тази тълпа, че ако Арманд спечели, ще застрелям колкото мога от тях.
— Пошегувал си се!
— Може би не. Във всеки случай те ми повярваха. Бяха сигурни, че не се шегувам, след като видяха как улучих четири копчета от ризата на Съмърс. Така че там имаше петдесет момчета заедно със Съмърс, които се обливаха в пот, надявайки се, че ти ще спечелиш, а Арманд ще загуби.
— Такава била работата — каза Лъки.
— Е, какво можех да направя, след като В-жабата беше там и предаде всички тези мисли и на тебе?
— Значи в Арманд е изчезнало желанието за борба, защото съзнанието му е било затъмнено от желанието да загуби… — Лъки беше огорчен.
— Не забравяй, Лъки! Две нечестни падания! Всичко беше нагласено.
— Да, зная. Е, може би при това положение съм имал нужда от тази помощ.
В същия миг светна сигналът на вратата.
— Кой ли може да е? — зачуди се Лъки и натисна бутона, който прибираше вратата в ниша.
На прага стоеше набит мъж с редееща коса и сини, сякаш порцеланови очи, които ги гледаха, без да мигнат. В едната си ръка държеше парче лъскав метал със странна форма, което подвижните му пръсти непрекъснато премятаха. Парчето като живо се плъзгаше между пръстите му от палеца към кутрето и обратно. Бигман усети, че го наблюдава, без да може да откъсне очите си.
— Казвам се Хари Норич — каза мъжът. — Съсед съм ви.
— Добър ден — каза Лъки.
— Вие сте Лъки Стар и Бигман Джоунс, нали? Искате ли да дойдете за няколко минути в моята квартира? Малко на гости и да пийнем по чашка, а?
— Много мило от ваша страна — отвърна Лъки. — С удоволствие ще ви правим компания.
Норич се обърна някак сковано и ги поведе по коридора към съседната врата, докосвайки от време на време стената с ръка. Лъки и Бигман го последваха. Последният носеше В-жабата.
— Заповядайте, господа — покани ги Норич, като се дръпна встрани, за да могат да влязат. — Моля, седнете. Вече чух много неща за вас.
— Например? — попита Бигман.
— Например за борбата на Лъки с огромния Арманд и за отличната стрелба на Бигман с иглен пистолет. Вестта се разнесе из цялата база. Съмнявам се да остане човек на Юпитер-9, който да не я научи до сутринта. Това е една от причините, поради която ви поканих. Искам да поговорим за това.
Норич внимателно наля уиски в две малки чашки и им ги предложи. Лъки постави ръката си на около три инча от чашата и почака един миг, но безрезултатно.
После се пресегна, взе чашата от ръката на Норич и я остави настрана.
— Какво е онова на работната ви маса? — попита Бигман.
В стаята на Норич по цялата дължина на една от стените като добавка към обичайната мебелировка имаше нещо подобно на работна маса с пейка пред нея. Върху масата бяха пръснати метални джунджурии, а в средата й имаше странна конструкция с височина шест инча и неравни очертания.
— Това ли? — Ръката се плъзна по повърхността на масата и спря върху конструкцията. — Това е триди.
— Какво?
— Триизмерна мозайка, игра. Японците ги имат от хиляди години, но никъде другаде не са успели да станат популярни. Представляват главоблъсканица, състояща се от известен брой части, които се съчетават и образуват някаква конструкция. Тази например, когато бъде завършена, ще бъде модел на аграв- генератор. Сам измислих и направих това триди.
Норич повдигна парчето метал, което държеше, и внимателно го постави в един малък прорез на конструкцията. Парчето се плъзна плавно навътре и се задържа там.
— Сега да вземем друго парче — при тези думи лявата му ръка се придвижи внимателно върху
