— Лъки!
Лъки бързо скочи на крака и с две крачки стигна до вратата между двете помещения.
Бигман обаче беше стигнал на прага й преди него, с очи, разширени от ужас.
— Лъки! В-жабата! Тя е мъртва! Убили са я!
7. В ИГРАТА СЕ ВКЛЮЧВА РОБОТ
Пластмасовият аквариум на В-жабата беше разбит и смачкан, а подът — мокър от водата. В-жабата, полупокрита с клонките, с които се хранеше, беше мъртва, съвсем мъртва.
Сега, когато тя бе мъртва и неспособна да контролира емоциите, Лъки можеше да я гледа без принудителната обич, която той, както и всички други, попаднали в обсега й на влияние, чувствуваха. Ядоса се най-вече на себе си, че бе позволил да го надхитрят.
Бигман, току-що излязъл изпод душа и само по гащета, свиваше и разпускаше юмруците си.
— Лъки, вината е моя. Вината е изцяло моя. Така високо виках под душа, че изобщо не чух някой да влиза.
Глаголът „влизам“ не беше съвсем подходящ. Убиецът се беше вмъкнал, прогаряйки своя път. Механизмът на ключалката беше разтопен, и то очевидно с енергиен излъчвател от доста голям калибър. Лъки се върна към видеофона.
— Командир Донахю?
— Какво стана? Случило ли се е нещо?
— Ще се видим до половин час — отвърна Лъки, после прекъсна връзката и се обърна към скърбящия Бигман. — Вината е моя, Бигман — каза мрачно той. — Чичо Хектор каза, че сириусианите още не са открили истината относно емоционалната сила на В-жабата, а аз приех това твърде безрезервно. Ако не възприемах така оптимистично незнанието на сириусианите, никой от нас нямаше и за миг да остави малкото създание без надзор.
Лейтенант Невски дойде да ги вземе. Стоеше мирно, докато Лъки и Бигман напускаха стаите си.
— Радвам се, сър, че не сте пострадал при вчерашния сблъсък — тихо каза лейтенантът. — Нямаше да ви оставя, сър, ако изрично не ми бяхте заповядали да се оттегля.
— Забравете това, лейтенанте — каза разсеяно Лъки. Лъки тъкмо си беше спомнил момента преди да заспи миналата нощ, когато за кратко време една мисъл се завъртя на прага на съзнанието му и после изчезна. Сега обаче тя не се появяваше и накрая той започна да мисли за други неща.
Влязоха в аграв-коридора. Този път той беше претъпкан с хора, които се движеха внимателно и безучастно в двете посоки. Навсякъде цареше атмосфера на започващия работен ден. Макар за хората, които работеха под повърхността, да нямаше ден или нощ, все пак старият двадесет и четири часов график се спазваше. Човечеството пренасяше със себе си познатото въртене на Земята във всички светове, където живееше, и въпреки че хората можеха да работят денонощно на смени, по-голямата част от тях работеха винаги „дневна смяна“, от девет до пет стандартно слънчево време.
Сега беше почти девет и в аграв-коридорите имаше голямо движение, тъй като хората отиваха по работните си места. Чувството, че е „сутрин“, беше почти така силно, както ако Слънцето беше ниско на източния хоризонт, а по тревата имаше роса.
Когато Лъки и Бигман влязоха в заседателната зала, на масата седяха двама души. Единият беше командирът Донахю, чието лице носеше отпечатъка на старателно овладяно напрежение. Командирът стана и студено представи другия — Джеймс Панър, главен инженер и цивилен шеф на проекта. Панър беше набит мъж с мургаво лице, тъмни хлътнали очи и дебел врат. Беше облечен с тъмна риза с отворена яка и нямаше никакви отличителни знаци.
Лейтенант Невски козирува и излезе. Командирът Донахю почака да се затвори вратата и каза:
— Тъй като останахме само четиримата, нека започнем работа.
— Четиримата и една котка — поправи го Лъки, галейки животинката, която бе опряла предните си лапи на масата и тъжно го гледаше. — Нали това е същата котка, която видях вчера?
— Може би да, а може би не — отвърна командирът и се намръщи. — На спътника имаме много котки, но предполагам, че не сме тук, за да говорим за любимите си домашни животни.
— Напротив, командире — възрази Лъки, — според мен с тази тема трябва да започнем разговора, затова умишлено я избрах. Спомняте ли си моето любимо животно, сър?
— Малкото венерианско създание ли? — попита командирът с внезапна топлота. — Спомням си го. То беше… — Той спря объркан, сякаш се чудеше в отсъствието на В-жабата каква би могла да бъде причината за възторга му от нея.
— Малкото венерианско създание притежаваше особени способности — продължи Лъки. — То можеше да открива емоции. Можеше също да предава емоции и дори да ги налага.
Очите на командира се разтвориха широко, а Панър каза с дрезгав глас:
— Чух веднъж слухове в този смисъл. Съветнико, и се изсмях.
— Напразно. Това е истина. Всъщност, командир Донахю, моята цел беше да уредите да разговарям с всеки човек, работещ по проекта, в присъствието на В-жабата. Исках да направя анализ на емоциите.
Командирът все още изглеждаше учуден.
— Какво би доказало това?
— Може би нищо. Все пак имах намерение да опитам.
— Имахте намерение да опитате ли? Използувате минало време, съветник Стар.
Лъки погледна тъжно двамата ръководители на проекта.
— Моята В-жаба е мъртва.
— Убита бе тази сутрин — добави разярен Бигман.
— Кой я е убил?
— Не знаем, командире.
— Предполагам, че тогава ще преустановите вашето малко разследване, докато животното не бъде заменено с друго.
— Няма да изчакваме — каза Лъки. — Самият факт, че В-жабата е мъртва, ми говори много и работата става далеч по-сериозна.
— Какво искате да кажете?
Всички го бяха зяпнали. Дори Бигман бе силно изненадан.
— Казах ви, че В-жабите притежават способността да налагат емоции. Вие самият, командир Донахю, изпитахте това. Спомняте ли си чувствата, които ви завладяха вчера, когато видяхте В-жабата на борда на моя кораб? Намирахте се под голямо напрежение и все пак, когато я видяхте… Спомняте ли си чувствата си, сър?
— Животното много ми допадна — със запъване изрече командирът.
— Сега, като премисляте този миг, можете ли да кажете защо?
— Не, да си кажа право. Грозно създание.
— Все пак го харесахте. Не можеше да не го харесате. Бяхте ли в състояние да му навредите?
— Струва ми се, не.
— Сигурен съм, че не сте бил. Никой, притежаващ емоции, не би могъл. И все пак някой го е направил. Някой го е убил.
— Възнамерявате ли да обясните парадокса? — попита Панър.
— Той е лесно обясним. Убил го е някой, който не притежава емоции. Например някой робот. Представете си, че някъде на Юпитер-9 има робот, механичен човек, който външно напълно прилича на човешко същество.
— Искате да кажете хуманоид ли? — избухна командирът. — Невъзможно! Такива неща съществуват само в приказките.
— Аз мисля, командире, че вие не подозирате колко изкусни производители на роботи са сириусианите. Мисля също, че те са в състояние да използуват за модел някой много верен човек от Юпитер-9, да изработят робот по негово подобие и да го подменят. Такъв робот хуманоид може да има специални сетива, с които да се превърне в съвършения шпионин. Той би могъл например да вижда на тъмно или да усеща
