Ако обаче със съвсем малко не улучим нашата цел, съществува опасността да продължим да падаме. В този случай има само едно място, където можем да отидем, и то е Юпитер, което означава мигновена смърт. Дори да се приземим безопасно на Йо, съществува проблемът относно връщането ни на Юпитер-9, което означава, че ще трябва да се издигаме всичките тези милиони мили срещу притеглянето на Юпитер. Количеството енергия, което се изисква за маневриране между луните му, е просто недостъпно.
— А аграв? — попита Бигман.
— Да! Това е друго нещо. Когато се използува аграв-преобразовател, потенциалната енергия може да бъде преобразувана в други форми енергия, различни от кинетичната. В аграв-коридорът например силата на гравитацията, докато се пада в едната посока, се използува за зареждане на гравитационното поле в обратната посока. Хората, падащи в едната посока, осигуряват енергията за хората, падащи наопаки. Чрез използуване на енергията по този начин, докато човек пада, никога не е необходимо да увеличава скоростта си. Може да пада с всяка скорост, която е по-малка от тази на свободното падане. Разбирате ли?
Бигман не беше съвсем сигурен, че е разбрал, но му каза да продължи.
— В космоса положението е друго. Там няма второ гравитационно поле, към което да се прехвърля енергията. Вместо това тя се превръща в енергия на хиператомното поле и така се натрупва. По този начин един космически кораб може да пада от Юпитер-9 до Йо с всяка скорост, по-малка от тази при свободното падане, без да е необходима никаква енергия за намаляването й. Всъщност няма да се използува никаква енергия освен за крайното нагаждане към орбиталната скорост на Йо. Не съществува никаква опасност, тъй като корабът винаги е под пълен контрол. Ако е необходимо, гравитацията на Юпитер може да бъде изцяло неутрализирана. За връщането към Юпитер-9 обаче ще се изисква енергия. Без това не можем да минем. Но за него ще използуваме енергията, която първоначално сме натрупали в кондензатора на хиператомното поле. Използува се енергията на собственото гравитационно поле на Юпитер, за да ни изхвърли обратно.
— Това звучи добре — каза Бигман, който се въртеше неспокойно на стола. Не бе стигнал доникъде. — А с какво се занимавате на бюрото?
— С шах — отвърна Норич. — Играете ли?
— Малко — призна Бигман. — Лъки ме научи. Но да играеш с него не е забавно. Винаги печели. — После безцеремонно попита: — Как можете вие да играете шах?
— Искате да кажете защото съм сляп ли?
— Ами…
— Няма нищо. Не съм чувствителен на тази тема… Това е съвсем лесно за обяснение. Шахматната дъска е намагнетизирана, а пуловете са направени от лека магнитна сплав, така че прилепват добре на мястото, на което бъдат поставени, и не се събарят, ако ги закача неволно с ръка. Ето, Бигман, опитайте.
Бигман се пресегна към един от пуловете. Пулът се повдигна на около четвърт инч, сякаш беше потопен в сироп, и после се откъсна.
— Както виждате — каза Норич, — това не са обикновени шахматни фигури.
— Приличат повече на пуловете за дама — изсумтя Бигман.
— От друга страна, така не ги събарям. Все пак те не са съвсем гладки. Върху тях има изпъкнали знаци, които разпознавам съвсем лесно чрез опипване. Приличат на обикновените фигури, така че другите хора могат да ги научат за няколко секунди и да играят с мен. Сам виждате.
Бигман не срещна трудности. Кръгът с изпъкнали точки очевидно беше царицата, докато малкият кръст в средата на другия пул бележеше царя. Пуловете с наклонени вдлъбнатини бяха офицерите, изпъкналият кръг от квадратчета — топовете, заострените конски уши — конете и простите кръгли главички — пионките.
Бигман усети, че е в задънена улица.
— Какво правите сега? — попита той. — Сам ли играете?
— Не, решавам една задача. Пуловете са наредени така, както ги виждате, и съществува само един- единствен начин, по който белите могат да спечелят играта в три хода, и аз се опитвам да го открия.
— Как различавате белите от черните? — внезапно попита Бигман.
— Ако погледнете по-отблизо — усмихна се Норич, — ще видите, че белите пулове са с вдлъбнати ръбове, а черните не са.
— Аха. Тогава значи помните къде се намират всички фигури, нали?
— Това не е трудно — отвърна Норич. — Звучи като че човек трябва да притежава фотографска памет, но в действителност всичко, което трябва да направя, е да прекарвам понякога ръка над дъската и да проверявам разположението на пуловете. Ще забележите, че полетата също са маркирани с малки вдлъбнатини.
Бигман усети, че диша тежко. Бе забравил за полетата на шахматната дъска, а те също бяха маркирани. Струваше му се, че играе свой собствен вид шахматна игра, в която беше безславно победен.
— Имате ли нещо против, ако погледам? — попита рязко той. — Може би ще се досетя за правилните ходове.
— Разбира се, че нямам — отвърна Норич. — Дано се досетите. Занимавам се с тази задача от половин час и вече започна да ми омръзва.
За минута, минута и нещо настъпи мълчание. После Бигман стана, извади от джоба си малко фенерче и с леки котешки стъпки се отправи към стената. Норич, наведен над шахматната дъска, изобщо не се помръдна. Бигман хвърли бърз поглед към Мът, но кучето също лежеше неподвижно.
Дишайки тежко, той достигна стената и леко и безшумно постави едната си ръка върху електрическия ключ. Светлината в стаята внезапно угасна и всичко потъна в дълбока тъмнина.
Бигман си спомни посоката, в която се намираше столът на Норич и вдигна фенерчето. Чу едно приглушено тупване, последвано от изненадания вик на Норич, който попита малко недоволно:
— Защо угасихте светлината, Бигман?
— Всичко е ясно! — извика победоносно Бигман и освети с лъча на фенерчето широкото лице на Норич. — Ти, шпионино, изобщо не си сляп!
9. АГРАВ-КОРАБЪТ
— Не зная какво правите — извика Норич, — но, за бога, човече, не правете резки движения, иначе Мът ще скочи върху вас!
— Вие знаете точно какво правя — каза Бигман, — защото виждате достатъчно добре, че вадя игления пистолет, а, мисля, сте чували, че стрелям безпогрешно.
— Да не пострада Мът, моля ви!
Бигман беше изненадан от внезапната мъка в гласа на Норич. Затова каза:
— Тогава го успокойте, а после ще вървим. Така никой няма да пострада. Ще отидем при Лъки, а ако срещнем някого в коридора, не казвайте нищо друго освен „Добър ден“. Нали разбирате, ще бъда съвсем близо до вас.
— Не мога да тръгна без Мът — каза Норич.
— Разбира се, че можете — възрази Бигман. — Отиваме само на пет крачки по коридора. Дори наистина да сте сляп, вие, който можете да правите триди и какво ли не, ще се справите.
При звука от отварянето на вратата Лъки свали апарата от главата си.
— Добър ден, Норич — поздрави той. — Къде е Мът?
— Мът е в стаята му — заговори Бигман, преди другият да успее да отвърне, — а Норич изобщо не се нуждае от него. Марсиански пясъци, Лъки! Той вижда не по-зле от нас!
— Какво?!
— Вашият приятел много греши, мистър Стар. Искам да кажа…
— Мълчете! — отсече Бигман. — Ще говоря аз, а после, когато бъдете поканен, можете да кажете някоя и друга дума.
Лъки скръсти ръце.
— Ако не възразявате, мистър Норич, аз бих желал да чуя какво има предвид Бигман — каза Лъки. — А междувременно, Бигман, прибери игления пистолет.
Бигман направи гримаса, но го прибра.
