— Слушай, Лъки, аз подозирах това приятелче още от самото начало. Тези негови триди ме накараха да се замисля. Прекалено умело играеше ролята си. Веднага се усъмних, че може да е шпионин.
— За втори път ме наричате шпионин! — извика Норич. — Няма да търпя това!
— Слушай, Лъки — продължи Бигман, без да обръща внимание на вика на Норич, — хитро е да имаш за шпионин човек, когото всички смятат за слепец. Може да вижда ужасно много от нещата, които никой не би си помислил, че вижда. Хората не биха се прикривали. Нищо не биха крили от него. Той би могъл да се взира право в някой важен документ, а те ще си мислят: „Горкият Норич, та той не може да вижда!“ Още по-вероятно е тази мисъл изобщо да не мине през главите им. Марсиански пясъци, това би бил един съвършен план!
С всеки изминал миг Норич все повече се изумяваше.
— Но аз наистина съм сляп. Ако ви смущават тридите или шахът, нали обясних…
— О, разбира се, че обяснихте — каза презрително Бигман. — Повтаряли сте тези обяснения години наред. Откъде накъде седите сам в стаята си на запалена светлина? Лъки, когато влязох в стаята му преди около половин час, осветлението беше включено. Не го включи заради мен. Ключът беше твърде далеч от мястото, където седеше. Защо?
— Защо не? — отвърна Норич. — За мен няма разлика дали е включено, или не, така че то може да бъде включено докато съм буден заради тези, които биха ме посетили като вас.
— Добре — каза Бигман. — Това показва, че той може да измисли обяснение за всичко: как играе шах, как разпознава фигурите, всичко. Веднъж почти забрави, че се преструва на сляп. Изпусна една от шахматните фигури и се наведе да я вдигне, но изведнъж си спомни, че е сляп, и ме помоли да направя това вместо него.
— Обикновено — каза Норич — разбирам по звука къде пада нещо, но тази фигура се търкулна.
— Продължавайте — подкани го Бигман. — Обяснявайте. Това обаче няма да ви помогне, защото има едно нещо, което не можете да обясните. Лъки, аз имах намерение да го изпитам. Смятах да угася светлината и после да светна с фенерчето в очите му. Ако не беше сляп, положително щеше да скочи или поне да затвори очи. Бях сигурен, че ще го хвана. Но не бе необходимо да стигам чак дотам. Щом загасих светлината, бедното приятелче забрави, че е сляп, и попита: „Защо загаси светлината?“… Как разбра, че съм я загасил, Лъки? Как разбра?
— Но… — започна Норич.
— Той може да опипва шахматните фигури и тридите — продължи Бигман, — както и други подобни неща, но не може да опипа угасената светлина. Значи беше видял.
— Мисля, че е време да оставим мистър Норич да каже нещо — намеси се Лъки.
— Благодаря ви — каза Норич. — Аз може да съм сляп. Съветнико, но моето куче не е. Когато вечер загасвам светлината, както казах преди, за мен нещата не се променят, но за Мът това е сигнал за лягане и той се отправя към своя ъгъл. Чух, че Бигман отиде на пръсти към стената по посока на електрическия ключ. Опита се да се движи безшумно, но един човек, който е сляп от пет години, може да чуе и най-лекото ходене на пръсти. Секунди след като спря, чух Мът да отива в своя ъгъл. Не се иска много ум, за да се досети човек какво се беше случило. Бигман стоеше до електрическия ключ, а Мът бе тръгнал да си ляга. Очевидно Бигман беше загасил светлината.
Инженерът обърна невиждащите си очи първо към Бигман, а после към Лъки, сякаш напрягаше слуха си да чуе нещо в отговор.
— Да, разбирам — каза Лъки. — Изглежда, че ви дължим извинение.
— Но, Лъки… — опита се да възрази Бигман и се намуси.
— Стига, Бигман — поклати глава Лъки. — Никога не се придържай към една теория, след като е била оборена. Мистър Норич, надявам се разбирате, че Бигман само се е опитал да направи това, което е сметнал за свое задължение.
— По-добре да беше задал няколко въпроса преди да действува — каза студено Норич. — Сега мога ли да си отивам? Имате ли нещо против?
— Можете да си вървите. Като официално искане обаче ви моля да не споменавате никому за случилото се. Много е важно.
— Това може да се окачестви като „незаконен арест“ предполагам, но няма да повдигам въпроса — каза Норич — и ще го запазя в тайна.
Той отиде до вратата, намери с минимум опипване бутона за отварянето й и излезе.
Бигман почти веднага се обърна към Лъки.
— Това беше номер — каза той. — Не трябваше да го пускаш да си отиде.
Лъки беше подпрял брадичката си с дланта на дясната ръка, а спокойните му кафяви очи бяха замислени.
— Не, Бигман, не е той човекът, когото търсим.
— Тъкмо той е и никой друг. Лъки. Дори да е сляп, истински сляп, това е едно доказателство против него. Без съмнение. Лъки — Бигман отново се развълнува и малките му ръце се свиха в юмруци, — той би могъл да се приближи до В-жабата, без да я вижда. Той би могъл да я убие.
— Не, Бигман — поклати глава Лъки. — Мисловното влияние на В-жабата не зависи от това, дали я виждаш. Тук е налице пряк умствен контакт. Не можем да отминем този факт. Работата е била свършена от робот — добави бавно той. — Само робот би могъл да убие В-жабата, а Норич не е робот.
— Откъде знаеше, че той… — започна Бигман и спря.
— Виждам, че сам си отговорил на въпроса си. Ние почувствувахме неговите емоции по време на първата ни среща, когато В-жабата беше още при нас. Той притежава емоции, следователно не е робот и не е човекът, когото търсим.
Но макар че Лъки каза това, на лицето му бе изписано безпокойство. Той захвърли филма по роботика, сякаш се отчая, че не може да получи помощ от него.
Първият построен някога аграв-кораб бе наречен „Юпитерианска луна“ и не приличаше на нито един от корабите, които Лъки беше виждал дотогава. Бе достатъчно голям, като някой разкошен космически лайнер, но помещенията за екипажа и пътниците бяха ненормална сбутани в предната му част, тъй като девет десети от обема на кораба се заемаше от аграв-преобразователя и кондензаторите на хиператомното силово поле. Извити крила, смътно напомнящи крилата на прилеп, се простираха от двете страни на средната секция. Пет от едната страна и пет от другата — всичко десет.
На Лъки бе обяснено, че тези крила, пресичайки силовите линии на гравитационното поле, преобразуват гравитацията в хиператомна енергия. Те бяха съвсем прозаични и въпреки това придаваха на кораба зловещ вид.
Сега корабът се намираше в един огромен силоз, изкопан в Юпитер-9. Капакът от армиран бетон беше отместен и цялото пространство вътре имаше нормалната за Юпитер-9 гравитация без въздух, както и на повърхността на спътника.
Въпреки това целият персонал от близо хиляда души, работил по проекта, се беше събрал в този естествен амфитеатър. Лъки никога не беше виждал толкова много хора в скафандри на едно място. По тази причина имаше някакво естествено вълнение, едно почти истерично безпокойство, което се изразяваше в недодялани игри, възможни поради слабата гравитация.
„А един от тези мъже в скафандри изобщо не е човек — мислеше мрачно Лъки. — Обаче кой?“ Как можеше да го познае?
Командир Донахю произнесе своята кратка Тържествена реч пред група смълчали се мъже, които се развълнуваха, колкото и да се владееха. В същото време Лъки, гледайки нагоре към Юпитер, се взираше в един малък обект в близост до планетата, който не беше звезда, а малък светъл резен, извит като отрязаната част от нокътче. Беше толкова тънък, че едва се виждаше. Ако вместо вакуума на Юпитер-9 между Лъки и малката крива имаше въздух, тя щеше да бъде размазана в безформена светла точка.
Лъки знаеше, че мъничкият сърп е Ганимед, Юпитер-3, най-големият спътник на Юпитер и достойна за гигантската планета луна. Той беше близо три пъти по-голям от земната Луна, по-голям и от планетата Меркурий. Беше почти колкото Марс. Построяха ли аграв-флотата, Ганимед щеше да стане свят от първостепенно значение в Слънчевата система.
Накрая командирът кръсти кораба с дрезгав от вълнение глас и събралата се публика започна на групи
