от по пет-шест души да влиза през различните шлюзове в изпълнената с въздух вътрешност на спътника.
Останаха само тези, които щяха да се качат на борда на „Юпитерианска луна“. Един по един те се изкатериха по рампата към входния шлюз, начело с командира Донахю.
Лъки и Бигман се качиха последни на борда. Командир Донахю се отвърна с неприязън от въздушния шлюз, когато те влязоха в него.
— Лъки — наведе се към него Бигман, за да му каже, без никой да чуе, — забеляза ли, че и Ред Съмърс е на борда?
— Да.
— Той е приятелчето, което се опита да те убие.
— Зная, Бигман.
Корабът вече започна да се издига; в началото това приличаше на величествено пълзене. Гравитацията на повърхността на Юпитер-9 беше равна само на една осемдесета от земната и макар теглото на кораба да беше стотици тонове, не това определяше първоначалното му бавно движение. Дори изобщо да липсваше гравитация, корабът би запазил масата си и нейната инерция. Да се задвижи цялата тази маса, не би било по-лесно, нито, да речем, да се спре движението или промени посоката, след като масата вече е задвижена.
Отначало бавно, а после все по-бързо корабът напускаше силоза. Под него Юпитер-9 се смаляваше и се появи на екраните като грапава сива скала. Съзвездията бяха като прах по черното небе, а Юпитер приличаше на бяло топче.
Джеймс Панър се приближи към тях и сложи ръце на ременете им.
— Господа, бихте ли желали да похапнем в моята кабина? Известно време тук, във видеозалата, няма да има нищо за гледане.
Широката му уста се разтегна в усмивка, при което изпъкнаха сухожилията на дебелия му врат, от което той сякаш се превърна в продължение на главата.
— Благодаря ви — отвърна Лъки. — Много сте любезен, че ни каните.
— Е, командирът няма намерение да го направи — каза Панър, — пък и другите, които малко се страхуват от вас. Не искам да се чувствувате твърде самотни. Пътуването ще бъде дълго.
— Вие не се ли страхувате от мен, доктор Панър? — попита сухо Лъки.
— Разбира се, че не. Не забравяйте, че ме проверихте и аз съм наред.
Кабината на Панър беше малка и тримата едва се събраха в нея. Очевидно спалните помещения на този първи аграв-кораб бяха направени толкова тесни благодарение на конструкторската изобретателност. Панър отвори три консерви с корабни порциони — концентрирана храна, каквато обикновено се яде на космическите кораби. Лъки и Бигман се чувствуваха почти като у дома си: миризмата на затоплящите се порциони, усещането за близките стени, от чиято външна страна се намираше безкрайната пустота на космоса и преминаващото през тези стени непрекъснато вибриращо жужене на хиператомните двигатели, превръщащи енергийните полета в насочен тласък или поне захранващи консумиращите енергия вътрешности на кораба.
Ако изобщо е възможно да се каже, че древната вяра в „Музиката на сферите“ е станала действителност, то тя съществуваше в бръмченето на хиператомните двигатели, които бяха същността на космическите полети.
— Ние надхвърлихме скоростта на откъсване от гравитационното поле на Юпитер-9, значи вече можем да летим без опасност да паднем обратно на повърхността му.
— Това означава, че падаме свободно към Юпитер — каза Лъки.
— И при това има да падаме петнадесет милиона мили. Щом успеем да наберем достатъчно скорост, при това значителна, ние ще преминем към аграв.
Докато говореше, Панър извади от джоба си часовник, който представляваше голям диск от лъскав безцветен метал. Той натисна малко копче и върху циферблата се появиха светещи фигури. Окръжаваше ги светеща бяла линия, която на извивките постепенно почервеняваше, докато кръгът се затвореше и отново станеше бял на цвят.
— Толкова скоро ли е предвидено да преминем на аграв? — попита Лъки.
— Няма да е след дълго — отвърна Панър.
Той постави часовника на масата и мълчаливо започнаха да се хранят.
— След по-малко от минута — наруши мълчанието Панър, като повдигна отново часовника. — Трябва да стане напълно автоматично.
Макар главният инженер да говореше спокойно, ръката, в която държеше часовника, леко трепереше.
— Сега — каза Панър и настъпи тишина. Пълна тишина.
Бръмченето на хиператомните двигатели беше спряло. Енергията, която поддържаше както осветлението на кораба, така и псевдогравитационното му поле, сега идваше от гравитационното поле на Юпитер.
— Съвсем точно! Отлично! — извика Панър. Той прибра часовника и макар усмивката на широкото му грозно лице да беше сдържана, тя всъщност изразяваше силно облекчение.
— Сега ние наистина сме на аграв-кораб и операцията „Аграв“ действува с пълна сила.
— Моите поздравления — усмихна се Лъки. — Радвам се, че съм на борда.
— Така си и мислех. Положихте доста усилия за това. Бедният Донахю.
— Съжалявам, че трябваше да хвана командира толкова натясно, но нямах избор — каза сериозно Лъки. — На всяка цена трябваше да бъда на борда.
При думите на Лъки, които изведнъж прозвучаха тежко, очите на Панър се присвиха.
— Трябваше да бъдете, така ли?
— Трябваше да бъда. Почти съм сигурен, че на борда на този кораб се намира шпионинът, когото търсим.
10. В ЖИЗНЕНОВАЖНИТЕ ОРГАНИ НА КОРАБА
Панър беше озадачен. После попита:
— Защо?
— Сириусианите положително искат да знаят как точно ще действува корабът. Ако техният метод на шпиониране продължава да бъде неуязвим както досега, защо да не продължат да го прилагат и на борда му?
— Искате да кажете, че един от четиринадесетте души на борда на „Юпитерианска луна“ е робот, така ли?
— Точно това имах предвид.
— Но тези хора са били избрани отдавна.
— Сириусианите положително знаят основанията и метода на избор, точно както знаят всичко друго за проекта, и биха лавирали със своя хуманоиден робот така, че той да бъде избран.
— Това им прави голяма чест — промърмори Панър.
— Така е — призна Лъки. — Но има друга възможност.
— Каква е тя?
— Хуманоидът да се е качил на борда тайно.
— Много неправдоподобно — отвърна Панър.
— Но съвсем възможно. В бъркотията преди командирът да произнесе своята реч хуманоидът е могъл лесно да се промъкне на кораба. Опитах се тогава да наблюдавам кораба, но се оказа невъзможно. Още повече, че девет десети от него, изглежда, са заети от двигателния отсек, а там сигурно има много място за криене.
— Не така много, както може би ви се струва — отвърна Панър, след като помисли малко.
— Все пак трябва да го претърсим. Ще направите ли това, доктор Панър?
