— Аз ли?
— Разбира се. Като главен инженер вие би трябвало да знаете какво има в двигателния отсек по-добре от всеки друг. Ние ще дойдем с вас.
— Почакайте. Това е ходене за зелен хайвер.
— И да не открием „пътник без билет“, доктор Панър, пак е от полза. Ще знаем, че разследването може да се ограничи само върху хората, които са законно на борда на кораба.
— Само ние тримата ли?
— Кому можем да се доверим да ни помага? — каза спокойно Лъки. — Всеки друг, когото помолим, може да се окаже търсеният от нас робот. Нека не обсъждаме повече този въпрос, доктор Панър. Ще се съгласите ли да ни помогнете да претърсим кораба? Моля за вашата помощ в качеството си на член на Научния съвет.
— При това положение няма как да не ви помогна — отвърна Панър и неохотно стана.
Те мъчително се придвижваха от дръжка на дръжка по тясната шахта, която водеше към равнището на първия двигател. Светлината беше притулена и естествено разсеяна, така че огромните конструкции от двете страни да не хвърлят сянка.
Не се чуваше никакъв звук, дори най-лекото бръмчене, което да свидетелствува за някакви процеси или да показва, че огромни мощности са уловени и впрегнати в работа. Оглеждайки се наоколо, Бигман с ужас откри, че нищо не му изглежда познато и че от обичайните начини на управление на един космически кораб, какъвто беше и техният, „Светкавичния Стар“, изглежда, не бе останало нищо.
— Всичко е оградено — каза той.
Панър кимна.
— Всичко е автоматизирано до възможно най-високата степен — поясни той. — Необходимостта от намесата на човек е сведена до минимум.
— Как се извършват ремонтите?
— Не би трябвало да има никакви ремонти — каза строго инженерът. — Има редуващи се цикли и запасни механизми за всеки етап. Всички те се включват автоматично при нужда.
Панър продължи напред, водейки ги през тесните отвори, като винаги се движеше бавно, сякаш всеки миг очакваше някой или нещо да се нахвърли кръвожадно върху им.
Равнище подир равнище, като се отдалечаваше методично от централната шахта по страничните преходи, Панър изследваше всяко ъгълче с увереността на експерт.
Накрая спряха на самото дъно, досами големите сопла, изложени на налягането от хиператомните сили, които тласкаха кораба напред (когато корабът беше в обикновен полет).
От вътрешната страна на кораба ракетните сопла представляваха четири гладки тръби, всяка от които беше два пъти по-дебела от човек. Проникваха дълбоко в кораба и завършваха с огромни безформени конструкции, подслонили хиператомните двигатели.
— Ами соплата? Да проверим в тях! — извика Бигман.
— Няма смисъл — отвърна Панър.
— Защо? Един робот би могъл чудесно да се скрие вътре. Там е космическо пространство, но какво значение има това за един робот?
— Хиператомните тласъци биха го довършили, а само допреди час имаше много тласъци. Не, соплата не влизат в сметката — каза Лъки.
— Е, значи никъде в двигателния отсек няма човек. Или нещо друго — каза Панър.
— Сигурен ли сте?
— Да. Прегледахме навсякъде и пътят, който следвах, прави невъзможно нещо да ни се е изплъзнало.
Гласовете им слабо отекваха в шахтата зад тях.
— Марсиански пясъци — каза Бигман, — значи ни остават четиринадесетимата от екипажа.
— По-малко от четиринадесет — поправи го замислено Лъки. — Трима от мъжете на борда са показали, че притежават емоции: командирът Донахю, Хари Норич и Ред Съмърс. Значи остават единадесет.
— Не забравяйте и мен — напомни им Панър. — Аз не се подчиних на заповед. Значи остават десет.
— Това повдига един интересен въпрос — каза Лъки. — Знаете ли нещо за роботиката?
— Аз ли? — попита учудено Панър. — Никога през живота си не съм имал работа с робот.
— Точно така — каза Лъки. — Позитронният робот е изобретен от земляни, които са го усъвършенствували, но като се изключат известен брой специалисти, земните техници не разбират нищо от роботика, най-вече защото изобщо не я използуваме. Не се изучава в училище и не е навлязла в практиката. Аз самият знам трите закона, но съвсем малко освен тях. А командир Донахю не може дори да ги цитира. Сириусианите, от друга страна, със своята наситена с роботи икономика трябва да са свръхексперти във всички тънкости на роботиката. Да си призная, вчера и днес прекарах голяма част от времето си с един филм за развитието на роботиката, който намерих във филмотеката. Между другото това беше единственият филм на тази тема.
— Така ли? — учуди се Панър.
— Уверих се напълно, че трите закона не са толкова просто нещо, колкото си мислим… Впрочем да вървим. На обратния път можем да повторим проверката на двигателните равнища.
Докато говореше. Лъки пресичаше най-ниското равнище, като се оглеждаше с жив интерес около себе си.
— Например — продължи Лъки — можеше да реша, че е необходимо да се даде на всеки човек от кораба една нелепа заповед и да се види дали ще бъде изпълнена.
Всъщност вече не мисля така. Това няма да е достатъчно. Теоретически е възможно позитронният мозък на един робот да се настрои, та да се подчинява само на онези заповеди, които са естествени и присъщи за обсега на задълженията му. На заповеди, които са противоположни на тези задължения или са неуместни в случая, той все пак може да се подчини, но само ако са предшествувани от определени думи, действуващи като код, или ако лицето, което дава заповедите, се идентифицира предварително по определен начин. Така един робот може да бъде управляван от своите господари, а да не реагира на непознати хора.
Панър, който си беше поставил ръцете върху дръжките, по които щеше да ги поведе към следващото, по-горно равнище, ги свали и се обърна към Лъки.
— Искате да кажете, че неподчинението ми на вашата заповед не означава нищо?
— Казах, че може да не означава нищо, доктор Панър, тъй като да си свалите ризата в този миг не беше част от обичайната ви работа, а моята заповед може да не е била изложена в подходяща форма.
— Значи ме обвинявате, че съм робот, така ли?
— Не. Не изглежда вероятно да сте робот. Избирайки кого от работещите по проекта да заменят с робот, сириусианите едва ли биха се спрели на главния инженер. За да изпълнява един робот пълноценно вашата работа, би трябвало да знае толкова много за аграв, че сириусианите не биха могли да му набавят необходимите знания, а в противен случай не би имало нужда да ни шпионират.
— Благодаря — каза кисело Панър и се обърна отново към дръжките.
Тогава обаче проехтя гласът на Бигман.
— Не бързай, Панър!
Малкият марсианец стискаше в юмрука си своя неразделен иглен пистолет.
— Чакай, Лъки — каза той, — откъде сме сигурни, че Панър знае нещо за аграв? Досега не ни е демонстрирал никакви познания. Къде беше той, когато „Юпитерианска луна“ премина към аграв? Седеше в стаята си заедно с нас, ето къде беше.
— Аз също мислих върху това, Бигман — каза Лъки, — и поради тази причина го доведох тук, долу. Той очевидно познава двигателите. Наблюдавах го как проверява всичко. Не би могъл да действува с такава увереност, ако не е експерт по тези работи.
— Това задоволява ли ви, марсианецо? — попита Панър, едва сдържайки гнева си.
Бигман прибра игления пистолет, а Панър, без да каже нито дума повече, се заизкачва нагоре по стълбата.
Спряха на следващото равнище и го обходиха за втори път.
