— И всеки четиридесет и два часа ли се случва това? — попита с благоговение Бигман.
— Точно така — отвърна Лъки.
На следващия ден Панър се приближи до тях и им подвикна:
— Как сте? Ние почти си свършихме работата тук. — Той направи голям кръг с ръка, за да покаже долината на Йо, сега с разпръснати по нея съоръжения. — Скоро ще си заминем и ще оставим по-голямата част от тези неща тук.
— Така ли? — попита изненадано Бигман.
— Защо не? На спътника няма нищо живо, което да ги повреди, нито атмосферни влияния, за които да си струва да се говори. Всички съоръжения са със защитно покритие срещу амоняка в атмосферата, което ще издържи докато дойде насам следващата експедиция.
Гласът му внезапно се сниши.
— Има ли още някой на вашата дължина на вълната, Съветнико? — попита той.
— Приемникът ми не открива никого.
— Искате ли да се поразходим? — попита Панър и потегли. Излезе от плитката долина и тръгна нагоре към леко наклонените околни хълмове.
Лъки и Бигман го последваха.
— Дължа ви извинение, дето на борда на кораба не изглеждах настроен приятелски към вас — каза Панър. — Мислех, че така ще е по-добре.
— Не ви се сърдим — увери го Лъки.
— Да ви призная, възнамерявах да се опитам да направя свое собствено разследване и мислех, че ще е по-безопасно да не демонстрирам, че се разбираме с вас. Бях сигурен, че стига да наблюдавам внимателно, ще уловя някой да се издаде, правейки нещо, неприсъщо за човек. Разбирате какво искам да кажа. Обаче за съжаление не успях.
Бяха достигнали върха на първата височина, когато Панър погледна назад.
— Вижте това куче — каза той весело. — То получава истинско удоволствие от слабата гравитация.
През изминалите няколко дни Мът беше научил много. Тялото му се извиваше като дъга и се изправяше когато правеше ниски скокове от по двадесет стъпки изглежда, това го забавляваше.
Панър включи радиото си на дължината на вълната, определена на Норич за Мът, и извика:
— Хей, Мът! Ела тук, Мът! — и свирна.
Кучето, разбира се, го чу и скочи високо във въздуха. Лъки се включи на вълната на кучето и чу радостния му лай. Панър му махна с ръка и то се отправи към тях. После спря и погледна назад, сякаш се питаше дали има право да остави своя господар. Приближи се по-бавно. Панър, Бигман и Лъки продължиха нататък.
— Сириусиански робот, който да може да заблуди човек, трябва да е изпипан с всички тънкости — каза Лъки. — Една несистемна проверка не би разкрила измамата.
— Проверката ми не беше несистемна — възрази Панър.
— Започвам да мисля, че проверки, правени от всеки друг освен от опитен роботолог, могат да бъдат единствено несистемни. — В гласа на Лъки се чувствуваше горчивина.
Вървяха по нещо като снежна преспа, която проблясваше на светлината на Юпитер, а Бигман учудено я разглеждаше.
— Това вещество се топи, щом го погледнеш — каза той. После взе малко от него с ръка, на която имаше ръкавица. То се стопи и потече като масло върху печка. Бигман хвърли поглед назад. Там, където бяха стъпвали, имаше дълбоки трапчинки.
— Това не е сняг, а замръзнал амоняк, Бигман — каза Лъки. — Амонякът се топи при температура с осемдесет градуса по-ниска от тази на леда, а топлинното излъчване от нашите скафандри го топи много по-бързо.
Бигман се втурна напред, където преспите изглеждаха по-дебели, като правеше дупки, където стъпеше.
— Голямо удоволствие! — извика той.
— Ако имаш намерение да си играеш в снега, провери дали ти е включено отоплението! — извика Лъки.
— Включено е — отвърна Бигман. Затича се с бавни дълги скокове по билото надолу и се хвърли с главата напред в една преспа. Гмурна се със забавени движения в преспата замръзнал амоняк и за миг изчезна. После криво-ляво се изправи на краката си. — Също като че се гмуркаш в облак. Лъки. Чуваш ли ме? Хайде, опитай! По-забавно е от пързалянето със ски по лунните пясъци.
— По-късно, Бигман — отвърна Лъки и се обърна към Панър. — Опитахте ли например някакъв начин да проверите някой от хората?
С ъгълчето на окото си Лъки видя, че Бигман се хвърли за втори път в една преспа и след като изминаха няколко секунди, погледът му се закова в тази посока. След още миг той извика обезпокоен:
— Бигман!
После го повика по-високо и още по-обезпокоен. Накрая се затича.
— Изкарах си… въздуха… ударих се в скала… тук долу… река… — достигна до него слабият и задъхващ се глас на Бигман.
— Дръж се! Идвам при теб! — извика Лъки и заедно с Панър се затичаха презглава.
Лъки, разбира се, знаеше какво се беше случило. Повърхностната температура на Йо не беше много по-ниска от точката на топене на амоняка. Топящият се амоняк под преспите би могъл да образува скрити реки от това вещество с неприятна и задушлива миризма, което бе в изобилие на външните планети и техните спътници.
Той чу в ухото си хрипливата кашлица на Бигман.
— Прекъсване във въздушния маркуч… амонякът влиза вътре… задушавам се.
Лъки достигна дупката, оставена от гмурналия се Бигман, и погледна вътре. Амонячната река се виждаше ясно. Тя бълбукаше надолу върху острите камъни, някой от които вероятно бе повредил маркуча на Бигман.
— Бигман, къде си?
И макар Бигман да отговори слабо „тук“, не се виждаше никъде.
13. ПАДАНЕ!
Без да обръща внимание на опасността, Лъки скочи в реката и леко се понесе надолу под действието на слабото притегляне на Йо. Ядосваше се на бавното падане, на Бигман, за детинските му прищевки, които така внезапно го бяха завладели, и на себе си, че не го бе спрял навреме.
При цопването му в потока високо във въздуха полетяха пръски амоняк и паднаха обратно с изненадваща бързина. Рядката атмосфера на Йо не можеше да задържи малките капчици дори при така слабата гравитация.
Не усещаше да се задържа на повърхността на реката. Пък и не го бе очаквал. Течният амоняк е с по- малка плътност от водата и с по-малка подемна сила. Силата на течението също не беше голяма при слабото притегляне на Йо. Ако маркучът за въздух на Бигман не се беше повредил, той лесно щеше да излезе от реката през каквито и да е преспи, които може да са я затрупали.
А сега…
Лъки яростно загребваше и се носеше по течението. Някъде напред малкият марсианец сигурно с последни сили се бореше с отровния амоняк. Ако маркучът се беше разкъсал доста или дупката се беше уголемила, та да позволи проникването на течния амоняк, Лъки щеше да пристигне твърде късно.
А може би вече беше твърде късно? При тази мисъл гърдите му се свиха и той замря.
Край Лъки светкавично се промъкна нещо, което се гмуркаше сред амонячните пръски. Изчезна, като остави след себе си тунел, в който амонякът бавно нахлу.
— Панър? — каза колебливо Лъки.
— Тук съм — отвърна Панър, който бе зад него и го докосна по рамото. — Това беше Мът. Той дотича,
