последните десет години, когато за пръв път използуваха Юпитер-9 като антигравитационен изследователски център и необходимостта от пътуване до него и обратно направи важно заселването на околното пространство.
Приближаващият се спътник поглъщаше небето и се превръщаше в един суров свят от остри върхове и скалисти канали, без да е смекчен от каквото и да е докосване на въздух през милиардите години от неговата история.
— Лъки, защо, по дяволите, все пак го наричат Юпитер-9? — попита все още замислен Бигман. — Според атласа той не е деветият от Юпитер насам. Юпитер-12 е много по-близо до него.
— Бедата при теб, Бигман, е, че си разглезен — каза с усмивка Лъки. — Точно защото си роден на Марс, ти мислиш, че човечеството се е втурнало в космоса веднага след сътворението. Слушай, момче, откакто е изобретен първият космически кораб, са минали само хиляда години.
— Зная — отвърна с негодувание Бигман. — Не съм невежа. Ходил съм на училище. Не парадирай непрекъснато с големия си ум.
Лъки широко се усмихна и почука с два пръста по главата на Бигман.
— Има ли нещо вътре?
Юмрукът на Бигман се стрелна към корема на Лъки, но Лъки го улови във въздуха и обездвижи малкия човек.
— Много просто, Бигман. Преди да измислят космическите пътешествия, хората са били приковани към Земята и за Юпитер са знаели само това, което са виждали в телескопа. Спътниците са номерирани по реда на откриването им, разбираш ли?
— О! — възкликна Бигман и се дръпна, за да се освободи. — Бедните прадеди! — Докато се мъчеше да се измъкне от хватката на Лъки, той както винаги се засмя при мисълта за човешките същества, приковани към един свят и взиращи се с копнеж навън.
— Четирите големи спътника на Юпитер — продължи Лъки — са, разбира се, с номера от едно до четири, но те едва ли са ползувани някога. Спътниците са познати под имената Йо, Европа, Ганимед и Калисто. От всички спътници най-близък до Юпитер е малкият Юпитер-5, докато по-далечните имат номера до дванадесет. Тези отвъд дванадесети номер са били открити след като са станали възможни космическите пътешествия и хората са достигнали Марс и астероидния пояс… А сега внимавай. Трябва да се подготвим за кацане.
Беше удивително, мислеше си Лъки, че можеш да смяташ за малък един свят с диаметър осемдесет и девет мили, когато не си някъде близо до него. Разбира се, един такъв свят е малък в сравнение с Юпитер или дори със Земята. Постави го внимателно на Земята и ще се убедиш, че диаметърът му е достатъчно малък, за да се побере в щата Кънектикът, без да стърчи извън границите му, а повърхността му е по-малка от тази на Пенсилвания.
И все пак, когато се случи да влезеш в такъв малък свят, когато откриеш, че корабът ти е затворен в обширен шлюз и преместван от гигантски куки (при почти нулева гравитационна сила, но преодоляващи пълна инерция) към вътрешността на една огромна пещера с капацитет да побере сто кораба с габаритите на „Светкавичния Стар“, светът вече не ти изглежда така малък.
А попадне ли ти картата на Юпитер-9, окачена на стената в един кабинет, и изследваш ли мрежата от подземни пещери и проходи, в които се провежда една сложна програма, спътникът започва да ти се вижда направо голям. На картата бяха показани и хоризонталната и вертикалната проекция на работния обем на Юпитер-9 и макар да се използуваше само малка част от спътника, Лъки забеляза, че някои проходи отстояха на не по-малко от две мили от повърхността му, докато други се простираха точно под нея, дълги близо сто мили.
— Страхотна работа — каза тихо той на лейтенанта до себе си.
Лейтенант Огастъс Невски кимна отсечено. Униформата му блестеше от чистота. Той имаше гъсти руси мустачки, а раздалечените му сини очи имаха навика да гледат право напред, сякаш непрекъснато беше нащрек.
— И продължаваме да се разрастваме — каза гордо той.
Четвърт час по-рано, когато Лъки и Бигман излязоха от своя кораб, лейтенантът им се беше представил като личен водач, прикрепен към тях от командира Донахю.
— Водач или телохранител, лейтенанте? — попита леко развеселен Лъки. — Въоръжен сте.
— Носенето на оръжие е задължително за дежурните офицери, Съветнико — отвърна той с безстрастен израз на лицето. — Ще се убедите, че тук има нужда от водачи.
Лейтенантът, изглежда, се отпусна и лицето му започна да отразява обичайните човешки чувства, докато слушаше как посетителите възхитено хвалят проекта.
— Разбира се, отсъствието на всякакво значително гравитационно поле прави възможни определени инженерни трикове, които са неприложими на Земята — каза той. — На практика подземните коридори не се нуждаят от укрепване.
Лъки кимна, после каза:
— Разбрах, че първият аграв-кораб е почти готов за излитане.
За миг лейтенантът не отговори нищо. Лицето му отново бе станало непроницаемо, не изразяваше никакви усещания или чувства.
— Първо ще ви покажа квартирата — каза рязко той. — До нея най-лесно може да се стигне по аграв, ако успея да ви склоня да ползувате един аграв-кор…
— Хей, Лъки! — извика Бигман, внезапно развълнуван. — Погледни това!
Лъки се обърна. Видя не друго, а едно коте, сиво като пушек, с тъжен поглед, какъвто обикновено имат котките, и гръб, който с готовност се извиваше под свитите пръсти на Бигман. Котето мъркаше.
— Командирът каза, че тук си падате по домашни животни. Тази котка ваша ли е, лейтенанте?
— На всички е — изчерви се лейтенантът. — Наоколо има още няколко. Понякога идват с корабите, носещи провизии. Имаме няколко канарчета, дългоопашато папагалче, бели мишки, златна рибка и тям подобни, но като вашето животно, не знам какво е, нямаме.
В бързия поглед, хвърлен от него към аквариума на В-жабата, който Лъки носеше под мишница, се четеше завист.
Бигман обаче беше съсредоточил вниманието си върху котката. На Марс нямаше местен животински свят и покритите с козина земни домашни животни винаги имаха за него чара на нещо необикновено.
— Той ме харесва, Лъки.
— Не „той“, а „тя“ — поправи го лейтенантът, но Бигман не му обърна внимание.
Котката минаваше покрай него с вдигната право нагоре опашка и подлагаше на ласките му ту едната, ту другата си страна.
Изведнъж мъркането спря и съзнанието на Бигман бе пронизано от силното усещане на глад. Това за миг го стресна, но после забеляза, че котката бе леко приклекнала и напрегнато дебнеше, както й диктуваха инстинктите отпреди милиони години.
Зелените й очи гледаха в упор В-жабата. Емоцията обаче, така котешка, когато го докосна, изчезна почти веднага. Котката тупаше меко с лапичка по стъкления контейнер, който Лъки държеше, гледаше с любопитство вътре и мъркаше доволно.
И тя хареса В-жабата. Нямаше как да не я хареса.
— Лейтенанте, вие говорехте, че бихме могли да стигнем до квартирата си с помощта на аграв — каза Лъки. — Бихте ли ни обяснили какво означава това?
Лейтенантът, който също гледаше приятелски В-жабата, направи пауза преди да отговори, за да събере мислите си.
— Да. Много е просто — отвърна той. — Всъщност тук на Юпитер-9 имаме изкуствени гравитационни полета, каквито има на всеки астероид или космически кораб. Направени са да действуват от край до край във всеки от главните коридори, така че може да се пада по дължината им и в двете посоки. Същото е, както падане в дупка на Земята.
— С каква скорост? — попита Лъки.
— Да, там е работата. Обикновено силата на притегляне е постоянна и човек пада все по-бързо и по- бързо…
