го Вес.
Включеният на автоматично управление уред за откриване на маса се движеше методично през пространството около тях, изследвайки квадратен градус по квадратен градус, а екранът оставаше чисто бял, когато се промъкнеше твърде далеч в посока на самия Сатурн.
Бигман се намръщи. Нямаше настроение да отвръща на Вес.
— Бих желал нещо да се случи — рече той.
И нещо се случи.
Погледът на Вес се върна към уреда за откриване на маса, тъй като бе доловил едно подозрително пиукане на записващия апарат. Той побърза да фиксира уреда, добави допълнителния детектор на енергия и следва обекта в продължение на две минути.
— Това е кораб, Вес — каза възбудено Бигман.
— Така изглежда — отвърна неохотно Вес. Масата можеше да означава голям метеорит, но от тази посока имаше и излъчване на енергия, която можеше да идва само от микрореакторите на един кораб. Енергията беше точно от този вид и точно в това количество. Тя беше идентифицируема също като отпечатъци от пръсти. Можеха да бъдат открити дори леките различия от вида енергия, движеща земните кораби и така този обект да бъде безпогрешно идентифициран като сириусиански кораб.
— Той идва към нас — каза Бигман.
— Но не директно. Може би не смее да рискува с гравитационното поле на Сатурн. Промъква се все по- близо и след около час ще ни прегради пътя… От какво, в името на космоса, си така доволен. Момче от марсианските ферми?
— Не е ли очевидно, Голямо парче сланина? Това обяснява защо Лъки е навън. Той е знаел, че корабът идва насам и му е приготвил клопка.
— Как, в името на Космоса, би могъл да разбере, че идва кораб? — попита учудено Вес. — Допреди десетина минути уредът за маса не откриваше нищо. Той дори не беше фокусиран в подходящата посока.
— Не се тревожи за Лъки. Той знае как да разбере — каза с усмивка Бигман.
Вес сви рамена, отиде към пулта за управление и извика в микрофона:
— Лъки! Чуваш ли ме?
— Разбира се, че те чувам, Вес. Какво има?
— В обсега на уреда за откриване на маса има сириусиански кораб.
— На какво разстояние?
— По-малко от две хиляди мили и идва все по-близо.
Бигман, който гледаше през люка, забеляза проблясването на ръчния реактор на Лъки и изхвърлените в перпендикулярна посока ледени кристалчета. Лъки се връщаше.
— Прибирам се — каза той.
Бигман заговори веднага щом шлемът беше махнат от главата на Лъки, разкривайки гъстата му кестенява коса и ясните кафяви очи.
— Ти знаеше, че се приближава кораб, нали, Лъки? — каза той.
— Не, Бигман. Нямах никаква представа. Всъщност не мога да си обясня как ни откриха толкова бързо. Съвпадението е твърде голямо, за да предположим, че случайно е търсел в тази посока.
— Е, тогава ще го взривим ли, Лъки? — попита Бигман, опитвайки се да прикрие разочарованието си.
— Трябва ли пак да ти пояснявам политическите рискове на атаката? Освен това, ние сме тук с мисия, която е по-важна от играта на престрелка с други кораби.
— Зная — отвърна нетърпеливо Бигман. — Трябва да намерим капсулата, но…
Бигман поклати глава. Капсулата си беше капсула и той разбираше важността й. Но славната битка си беше славна битка и политическите съображения на Лъки не му харесваха, щом това означаваше да се избегне сражението.
— Тогава какво да правя? Да поддържам ли същия курс? — попита той.
— Да. И увеличи скоростта. Насочи се към Пръстените.
— Ако постъпим така, те ще тръгнат след нас — каза Бигман.
— Много добре. Значи ще се надпреварваме.
Бигман бавно изтегли назад лоста и протонната дезинтеграция се повиши до максимум. Корабът се носеше успоредно на изпъкналата крива на Сатурн.
Изведнъж приемателният диск оживя от ударите на радиовълните.
— Ще преминем ли на активно приемане, Лъки? — попита Вес.
— Не. Ние знаем какво ще кажат: „Предайте се или ще бъдете заловени от магнитния прихващач“.
— Тогава?
— Единственият ни шанс е да бягаме.
6. ПРЕЗ МЕЖДИНАТА
— От един прогнил кораб ли, Лъки?
— За битка ще има достатъчно време по-късно, Бигман. Първо — най-важното.
— Но това означава, че ще трябва отново да напуснем Сатурн.
— Този път не, Бигман — отвърна с невесела усмивка Лъки. — Този път ние ще изградим база в тази планетна система и то по възможно най-бързия начин.
Корабът се носеше към Пръстените със светкавична скорост. Лъки измести Бигман от пулта и пое управлението на кораба.
— Идват още — отбеляза Вес.
— Откъде? До кой спътник са най-близо?
Вес действаше бързо.
— Всичките са в областта на Пръстените.
— Те значи все още преследват капсулата — промърмори Лъки. — Колко са на брой?
— Досега са пет, Лъки.
— Има ли някой от тях между нас и Пръстените?
— Показа се шести кораб, но никой не ни препречва пътя, Лъки. Те са твърде далеч, за да стрелят точно, но възнамеряват да ни преследват, докато не напуснем изцяло Системата на Сатурн.
— Или докато нашият кораб не бъде унищожен по някакъв друг начин — отбеляза мрачно Лъки.
Големината на Пръстените продължи да се увеличава, докато те не изпълниха екрана със снежна белота, а корабът не преставаше да се движи устремно напред, Лъки не правеше никакво движение за намаляване на скоростта.
За миг Бигман ужасен си помисли, че Лъки възнамерява умишлено да катастрофира с кораба сред пръстените.
— Лъки! — неволно извика той. И в този миг пръстените изчезнаха. Бигман беше замаян. Той протегна ръце към копчетата за регулиране на екрана.
— Къде са те? Какво стана? — попита той.
— Междината на Касини — поясни през рамо Вес, който се потеше над уредите за откриване на маса и отмяташе отвреме-навреме назад непокорния си рус перчем.
— Какво?
— Празнината между пръстените.
— О-о.
Силата на шока намаля. Бигман отмести екранния обектив на корабния корпус и снежната белота на пръстените отново се появи на екрана. Той го направляваше много внимателно.
Първо имаше един пръстен. После пространство. Черно пространство. Следваше друг пръстен, някак си по-мъждив. Външният пръстен беше осеян с малко по-тънък слой ледени късчета. Те се движеха към пространството между пръстените, към Междината на Касини. Тук нямаше късчета лед, а само широка черна празнина.
— Голяма е — каза Бигман.
