те се простираха върху двадесет и пет дъгови градуса или бяха с широчина петдесет пъти по-голяма от диаметъра на земната Луна при пълнолуние. Вътрешният ръб на пръстените беше отделен от планетата с пространство, равняващо се на четиридесет и пет дъгови минути, в което свободно можеше да се помести един обект с размерите на Луната.
Както се виждаше от местоположението на „Светкавичния Стар“, пръстените никъде не докосваха Сатурн. Само три пети от цялата им обиколка. Останалата част изчезваше в сянката на планетата. На разстояние около три четвърти от широчината в посока на външния ръб на пръстена се намираше черната разделителна линия, позната като Междина на Касини. Тя беше широка около петнадесет дъгови минути и приличаше на черна панделка, разделяща пръстените на две светли пътеки с нееднаква широчина. В границите на вътрешния ръб на пръстените имаше едно искрово разпръскване, което пробляскваше, но не образуваше непрекъсната белота. Това бе така нареченият Крепдешинов пръстен.
Районът, заеман от пръстените, беше осем пъти по-голям от кълбото на Сатурн. Освен това самите пръстени бяха очевидно по-ярки от самия Сатурн, така че като цяло най-малко деветдесет процента от достигащата ги светлина се излъчваше от пръстените. А цялата светлина беше около сто пъти по-силна от тази на Луната. гледана от Земята.
Дори Юпитер, гледан в поразителна близост от Йо, беше някак незначителен в сравнение с тази гледка. Когато Бигман накрая проговори, се чу само шепот.
— Лъки, защо Пръстените са така ярки? — попита той. — В сравнение с тях самият Сатурн изглежда незначителен. Да не е само оптическа илюзия?
— Не — отвърна Лъки, — наистина е така. Количеството светлина, което Сатурн и Пръстените получават от Слънцето, е еднакво, но отразено е различно. Това, което виждаме от Сатурн, е светлината, отразена от една атмосфера, състояща се главно от водород и хелий плюс малко метан. Така че тя отразява около 63% от падащата върху нея светлина. Пръстените обаче са съставени най-вече от плътни ледени късове, връщащи най-малко 80% от светлината и това ги прави много по-ярки. Да наблюдаваш Пръстените е все едно да гледаш заснежено поле.
— А ние трябва да намерим в него една снежинка — промърмори Вес.
— Обаче една тъмна снежинка — отвърна ядосано Бигман. — Слушай, Лъки, щом всички частици на Пръстените са от лед, а ние търсим капсула, която е метална…
— Полираният алуминий отразява по-голяма част от светлината, отколкото леда — прекъсна го Лъки. — Яркостта на капсулата ще бъде точно същата като неговата.
— Е, тогава значи тази работа е безнадеждна — каза Бигман, поглеждайки отчаяно отдалечените на половин милион мили Пръстени, чудовищно големи дори и от това разстояние.
— Ще видим — отвърна уклончиво Лъки.
Бигман седеше на пулта за управление и нагласяваше орбитата с кратки включвания на йонното задвижване. Управляващият механизъм на Аграв беше свързан така, че „Светкавичният Стар“ имаше далеч по-голяма маневреност в този обем пространство така близо до масата на Сатурн, отколкото би могъл да има който и да е сириусиански кораб.
Лъки беше при уреда за откриване на маса, чиято прецизна сонда претърсваше пространството за каквато и да е материя, фиксирайки нейното положение посредством измерване на реакцията й спрямо гравитационното поле на кораба, ако частицата беше малка, или резултата от нейната гравитационна сила върху кораба, ако частицата беше голяма.
Вес току-що се беше събудил н влизаше в пилотската кабина. Всички бяха мълчаливи и напрегнати, докато корабът потъваше към Сатурн. Бигман наблюдаваше лицето на Лъки с крайчеца на окото си. С приближаването на Сатурн Стар ставаше все по-замислен и неразговорлив. Бигман бе наблюдавал това и преди. Лъки беше несигурен. Той залагаше на някакъв минимален шанс и не му се говореше за него.
— Не мисля, че трябва да се потиш толкова над уредите за откриване на маса, Лъки — каза Вес. — Тук не е възможно да има кораби. Ще ги намерим, когато се спуснем към Пръстените. Там вероятно гъмжи от тях. Сириусианците също ще търсят капсулата.
— В случая съм съгласен с теб — отвърна Лъки.
— Може би тези приятелчета вече са я намерили — рече унило Бигман.
— Дори това е възможно — призна Лъки.
Те вече бяха променили посоката и започваха да се движат в кръг, поддържайки разстояние от осемдесет хиляди мили спрямо повърхността му. Далечната половина на Пръстените (или поне осветената част от тях) се сливаше със Сатурн, като вътрешният им ръб се скриваше от гигантското тяло на планетата.
В близката им половина вътрешният Крепдешинов пръстен беше по-забележим.
— Знаете ли, аз не мога да различа никакъв край на този вътрешен пръстен — каза Бигман.
— Вероятно няма такъв — предположи Вес. — Най-вътрешната част на основните пръстени е само на шест хиляди мили над видимата повърхност на Сатурн, но атмосферата му може да се простира чак до там.
— Шест хиляди мили!
— Само на места, но достатъчно да осигурява триене за най-близките камъчета чакъл, така че ги кара да обикалят малко по-близо до Сатурн. Тези, които се движат по-близо, образуват Крепдешиновия пръстен. Само че колкото по-близо се движат частиците, толкова триенето е по-голямо, така че започват да се движат още по-близо. Вероятно има частици по целия път надолу до повърхността на Сатурн, като част от тях изгарят, достигайки по-плътните слоеве на атмосферата — каза Вес.
— Тогава Пръстените няма да съществуват вечно — каза Бигман.
— Вероятно е така. Но те ще съществуват още милиони години. Достатъчно дълго за нас — добави той. — Твърде дълго.
— Аз напускам кораба, джентълмени — намеси се Лъки.
— Марсиански пясъци, Лъки, защо? — попита изненадан Бигман.
— Искам да хвърля поглед отвън — отсече Лъки, обличайки скафандъра си.
Бигман погледна бързо автоматичния запис на уреда за откриване на маса. В Космоса нямаше никакви кораби. Имаше няколко случайни трепвания, но нищо съществено. Носеха се само един вид метеорити, каквито се улавяха навсякъде в цялата Слънчева система.
— Заеми се с уреда за откриване на маса, Вес — нареди Лъки. — Остави го да се завърта на триста и шестдесет градуса. — той постави шлема, провери уредите на гърдите си и налягането на кислорода и се отправи към въздушния шлюз. Сега гласът му прозвуча от малкия радиоприемник на пулта за управление. — Ще използувам магнитен кабел, така че не прави внезапни подавания на енергия.
— Докато си навън ли? Да не ме мислиш за луд? — възмути се Бигман.
Лъки се появи в един от люковете. Магнитният кабел го следваше змиевидно на витки, които, при отсъствието на гравитация, не бяха плавни криви.
Един миниатюрен ръчен реактор в облечения му в ръкавица юмрук изпусна своя малък реактивен поток. Той едва се виждаше в слабата слънчева светлина като облак от ледени частици, които се разпръскваха и изчезваха. Съгласно Закона за действието и противодействието Лъки се придвижи в противоположната посока.
— Мислиш ли, че корабът е получил някаква повреда? — попита Бигман.
— И да има, тя не е регистрирана никъде на пулта за управление — отвърна Вес.
— Тогава какво прави големият непохватко?
— Не зная.
Бигман погледна подозрително члена на Съвета и после се обърна отново, за да наблюдава Лъки.
— Ако криеш нещо само защото аз не съм член на Съвета… — промърмори той.
— Може би се опитва просто да излезе за няколко минути извън обсега на твоя глас, Бигман — прекъсна
