форма на корпуса му.
Бигман погледна с безпокойство уредите, отчитащи температурата на корпуса, но нямаше никаква опасност. Пултът за управление беше в сигурните ръце на робота. Корабът обикаляше Титан в плътна спирала, губейки едновременно височина и скорост, така че за кратко време сгъстяващата се атмосфера повдигна температурата твърде високо.
Лъки отново гореше от възхищение.
— Ще извърши кацането без изобщо да включва двигателите. Аз наистина мисля, че той би могъл да ни свали долу върху банкнота от половин кредитка като използува за спирачка единствено атмосферата.
— Какво хубаво има в това, Лъки? — попита Бигман. — Ако тези роботи могат да управляват корабите толкова добре, как можем да се надяваме тогава, че някога ще бием сириусианците?
— Ще трябва само да се научим как да ги правим, Бигман. — Тези роботи са човешко постижение. Наистина, този робот са го направили сириусианци, но те също са човешки същества и всички други хора могат да споделят гордостта им от това постижение. Ако се страхуваме за последиците от него, нека тогава го достигнем и дори надминем. Няма полза да отричаме стойността му.
Повърхността на Титан нарушаваше малко причиняваната от атмосферата пустота. Вече можеха да се различат планинските вериги. Не острите скалисти върхари на един безвъздушен свят, а смекчените контури, които показваха резултата от действието на вятъра и атмосферните влияния. Ръбовете бяха безснежни, но долините бяха покрити с дълбоки преспи.
— Всъщност това не е сняг, а замръзнал амоняк — поясни Лъки.
Пейзажът, разбира се, беше безлюден. Хълмистите равнини между планинските вериги бяха или заснежени, или покрити с голи скали. Не се появиха никакви признаци на живот. Нямаше никакви реки или езера. И в този момент…
— Велика Галактико! — възкликна Лъки. Появи се един сплеснат купол от вида, който бе достатъчно добре познат на вътрешните планети. Куполи от този вид имаше на Марс и под водата в плитките шелфове на Венерианския океан, а тук, на края на Слънчевата система, още един такъв се издигаше върху пустия Тикан. Този сириусиански купол би представлявал внушителен град на отдавна заселения Марс.
— Докато те са строили, ние сме спали — каза Лъки.
— Когато репортерите го открият, ще се нахвърлят върху Научния съвет, Лъки — отбеляза Бигман.
— Докато ние се занимаваме с тази работа, това няма да се случи. Съветът не заслужава нищо по- добро. Космос, Бигман, не би трябвало да има голяма скала в Слънчевата система, която да не се инспектира периодично, да не говорим за свят като Титан.
— Кой би помислил…
— Научният съвет е бил длъжен да помисли. Хората от системата го подкрепят и му вярват, за да мисли и да се грижи за тях. Това се отнася също и за мен.
— Този кораб ще бъде приземен след още една обиколка на спътника — намеси се гласът на робота. — Поради йонно задвижване на борда на този кораб няма да са необходими каквито и да било предпазни мерки при кацането. Въпреки това прекалената безгрижност може да причини някому вреда, а аз не мога да си го позволя. Следователно искам от вас да легнете и да пристегнете предпазните колани.
— Чуй тази тенекиена бъчва. Казва ни как да се оправяме в Космоса — възмути се Бигман.
— Все едно, по-добре ще е да легнеш — посъветва го Лъки. — Той вероятно ще ни принуди, ако не го послушаме. Негова работа е да не допусне злополука.
— Хей, роботе, колко души са се установили там долу на Титан? — попита внезапно Бигман. Не последва никакъв отговор.
Теренът все повече се приближаваше и накрая „Светкавичният Стар“ спря с опашката надолу само след едно кратко придърпване на двигателите, необходимо за окончателното завършване на задачата.
Роботът се дръпна от пулта за управление.
— Вие бяхте доведени на Титан безопасно и без да ви бъде причинена вреда — каза той. — С това моята непосредствена задача приключи и сега ще ви предам на моите господари.
— На Стен Девур ли?
— Той е един от господарите. Вие можете свободно да напуснете кораба. Температурата и налягането са нормални, а гравитацията е близка до нормалната за вас.
— Можем ли вече да излезем? — попита Лъки.
— Да. Господарите чакат.
Лъки кимна. Той някак си не можеше да подтисна зараждащото се в него вълнение. Въпреки че сириусианците бяха големия враг в неговата кратка, но изтощителна кариера в Научния съвет, той никога досега не беше виждал жив сириусианец.
Лъки пристъпи навън от кораба върху издадената изходна площадка. Бигман се готвеше да го последва, но двамата направиха пауза, ахвайки от учудване.
9. ВРАГЪТ
Лъки беше стъпил върху първото стъпало на стълбата, която щеше да го свали до равнището на терена. Бигман надничаше иззад голямото рамо на приятеля си. И двамата бяха зяпнали от учудване.
Сякаш стъпваха на повърхността на Земята. Ако отгоре имаше покрив — куполна повърхност от твърд метал и стъкло — то той бе невидим в блясъка на синьото небе, на което, илюзия или не, имаше летни облаци.
Пред погледа им се простираха ливади и редица от сгради с широки пространства между тях. Сградите бяха оградени на места от цветни лехи. По средата им имаше поток, пресечен с малки каменни мостчета.
Дузини роботи бързаха в различни посоки, всеки по своя път, всеки по своята работа, с характерната съсредоточеност на машините. На няколкостотин ярда от кораба стоеше група от пет същества (сириусианци!) и наблюдаваше с любопитство.
— Вие там, горе! Слизайте! Казвам ви, слизайте! Не се майте! — прозвуча остро и властно един глас, отправен към Лъки и Бигман.
Лъки погледна надолу. В основата на стълбата стоеше висок мъж с широко разкрачени крака и ръце на хълбоците. Тясното му, арогантно лице с маслинен тен бе обърнато към тях. Тъмната му коса бе подстригана по сириусианската мода. Имаше добре поддържана брада и тънки мустачки. Бе облечен в свободни и ярко оцветени дрехи. Ризата му бе с отворена яка и ръкави точно до лактите.
— Разбира се, сър. Щом бързате — отвърна Лъки.
Той увисна и заслиза по стълбата само на ръце с лекота и елегантно извито тяло. Накрая се отблъсна от корпуса и пропусна последните дванадесет стъпала, извивайки се така, че да се приземи с лице към чакащия го долу човек. Когато краката му се свиха, за да поемат удара и се изправиха отново, той отскочи леко встрани, за да позволи на Бигман да се приземи по подобен начин.
Човекът, пред който скочи Лъки, беше висок, но се оказа с един инч по-нисък от него, а отблизо се забелязваше известна отпуснатост на кожата и изнеженост.
Сириусианецът се намръщи, а горната му устна се повдигна в презрителна гримаса.
— Акробати! Маймуни! — извика той.
— Нито едното, нито другото, сър. Само земляни — отвърна спокойно, с чувства за хумор Лъки.
— Вие сте Дейвид Стар, но ви наричат Лъки — продължи другият. — Означава ли това на езика на земляните същото, каквото означава на нашия?
— Думата означава „късметлия“.
— Явно вече не сте късметлия. Аз съм Стен Девур.
— Досетих се.
— Изглеждате изненадан от гледката, а? — попита Девур и махна с ръка към зданията и градините. — Красиво е.
— Да, но не е ли това ненужно прахосване на енергия?
— С роботи, работещи по двадесет и четири часа в денонощие, може да бъде направено. Сириус има енергия за прахосване, но мисля, че Земята няма.
— Ща разберете, че ние имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лъки.
