— Господари — каза той, — трябва да бъда извинен за нахълтването ми без заповед от ваша страна, но бях инструктиран да ви информирам относно малкия господар, който беше арестуван…
— Бигман! — извика Лъки, скачайки на крака. — Какво се е случило с него?
След като беше изнесен от помещението от двата робота, Бигман започна усилено да обмисля възможните пътища за бягство. Той не си правеше илюзия, че ще успее да си проправи път през цяла хорда от роботи и че без чужда помощ ще се измъкне от една така добре организирана база като тази, дори да имаше на разположение „Светкавичния Стар“.
Имаше и още едно нещо.
Лъки беше подложен на изкушението на постъпи нечестно и да стане предател, а примамката беше животът на Бигман.
Трябваше да му спести този избор. Лъки не биваше да спасява живота на Бигман с цената на предателството, нито пък да спаси своята чест като принесе в жертва Бигман, чувствувайки се виновен до края на живота си.
Имаше само един начин да предотврати двете възможности и Бигман хладнокръвно го възприе. Ако умре по някакъв начин, без намесата на Лъки, големият землянин нямаше да се обвинява за това дори дълбоко в съзнанието си.
Бигман беше натикан в една малка диагравитационна кола и пътува още две минути. Но времето беше достатъчно за кристализирането на този въпрос в съзнанието му. Годините прекарани с Лъки бяха щастливи и вълнуващи. Той бе живял пълноценно през това време и без страх се беше срещал със смъртта. Сега също можеше да я посрещне без страх.
Смъртта обаче нямаше да дойде толкова скоро, че да му попречи да си уреди сметките с Девур. През целия му живот никой човек не го беше обиждал така безнаказано. Той не можеше да умре без да уреди сметките си. Мисълта за арогантния сириусианец така го изпълваше е гняв, че за момент не можеше да каже дали приятелството с Лъки или омразата към Девур беше главния подбудител.
Роботите го извадиха от диагравитационната кола, а единият от тях прекара грижливо и с опитността на експерт огромните си метални лапи по него, извършвайки обичайната проверка за оръжие.
Бигман се паникьоса за момент и се опита безуспешно да отблъсне ръцете на робота.
— Бях претърсен на кораба преди да сляза! — извика той, но роботът завърши претърсването без да му обърне никакво внимание.
Двата робота го хванаха отново, за да го вкарат в сградата. Точно сега беше подходящия момент. Затвореха ли го веднъж в една истинска килия с отделящи го от света силови полета, задачата му щеше да стане много по-трудно.
Бигман се отблъсна отчаяно от пода и направи салтомортале между роботите. Само тяхното вкопчване в ръцете на Бигман му попречи да се превърти напълно.
— Наскърбява ме фактът, че се поставихте в такова положение, господарю. Вероятно изпитвате болка. — Каза единият робот. — Ако бяхте стояли неподвижен и не пречехте на изпълнението на нашата задача, ние щяхме да ви държим възможно най-хлабаво.
Бигман обаче ритна още веднъж с крака и извика пронизително:
— Ръката ми!
Роботите коленичиха и внимателно положиха Бигман по гръб.
— Боли ли ви нещо, господарю?
— Вие, глупави приятелчета, ми счупихте ръката! Не я докосвайте! Извикайте някой човек или робот, който знае как да се погрижи за счупена ръка. — Той изпъшка, а лицето му се изкриви от болката.
Без да откъсват очи от него, роботите бавно отстъпиха назад. Те нямаха чувства, а не можеха и да имат. Но вътре в тях бяха пътечките в позитронния мозък, чиято ориентация се управляваше от положителните и отрицателните напрежения, въвеждани от Трите закона на роботиката. В процеса на изпълнение на Втория закон, който гласеше, че трябва да се подчиняват на заповедта да поставят един човек на специално място, те бяха нарушили по-вишестоящия Първи закон, гласящ че никога не трябва да се причинява болка на човешко същество. В резултат на това в позитроните им мозъци беше настъпил хаос.
— Повикайте помощ… — извика рязко Бигман. — Марсиански пясъци… повикайте…
Това беше заповед, подкрепена със силата на Първия закон. Едно човешко същество беше наранено. Роботите се обърнаха и тръгнаха, а в същото време дясната ръка на Бигман се стрелна към горната част на ботуша и се пъхна в него. Той се изправи с иглен пистолет, топлещ дланта на ръката му.
При шума от това движение единият от роботите се обърна.
— Значи работата не е в болката, а? — попита с приглушен и надебелен глас роботът, причина за което беше обърканият му позитронен мозък.
Вторият робот също се обърна.
— Заведете ме обратно при вашите сириусиански господари — каза твърдо Бигман.
Това беше друга заповед, но тя вече не се подсилваше от Първия закон. В края на краищата нямаше наранено човешко същество. Нямаше никакъв шок или изненада при откриването на този факт.
— Тъй като в действителност вашата ръка не е наранена — каза просто по-близостоящият робот, чийто глас отново беше станал рязък, — ние сме длъжни да изпълним първоначалната заповед. Моля, елате с нас.
Бигман не си губеше времето. Неговият иглен пистолет проблесна безшумно и главата на робота се превърна в къс разстопен метал. Останалата част от него се деформира и сгромоляса.
— Изваждането ни от строя няма да помогне — каза вторият робот и тръгна към него.
Самозащитата се третираше едва от Третия закон. Един робот не можеше да се откаже от изпълнението на заповед (Втория закон) само въз основа на него. И така роботът бе длъжен да върви срещу насочения иглен пистолет. В този момент от всички посоки започнаха да прииждат и други роботи, повикани несъмнено с радиосигнал, когато Бигман се престори, че му е счупена ръката.
Те всички щяха да вървят към игления пистолет, но бяха достатъчно на брой, за да има оцелели след изстрелите от него. Оцелелите щяха да го надвият и закарат в затвора. Ще бъде лишен от възможността за бърза смърт, а за Лъки ще остане непоносимата алтернатива.
Изходът беше само един. Бигман опря игления пистолет в слепоочието си.
11. БИГМАН СРЕЩУ ВСИЧКИ
— Нито крачка по-близо! — извика пронизително Бигман. — Иначе ще бъда принуден да стрелям. Вие ще ме убиете.
Той събра кураж за възможния изстрел. Ако нищо друго не можеше да бъде направено, трябваше да стори това.
Но роботите спряха. Нито един от тях не мръдна. Бигман погледна наляво и надясно. Един робот лежеше на земята като безполезен метален къс. Друг стоеше с полупротегнати към него ръце. Трети, отдалечен на стотина фута, беше замръзнал в крачка.
Бигман бавно се обърна. Излизащият от една сграда робот беше замръзнал на изхода й. Още по-далеч се виждаха и други. Сякаш слана ги беше попарила и парализирала моментално.
Всъщност той не беше изненадан. Причината беше Първият закон. Другото оставаше на заден план: заповедите, собственото им съществуване, всичко. Те не можеха да се помръднат, ако движението означаваше нараняване на човешко същество.
— Сега си отидете всички с изключение на един — заповяда Бигман, посочвайки най-близостоящия робот, другаря на унищожения. — Върнете се незабавно към предишните си задачи и забравете за мен и за току-що случилото се. Не се ли подчините веднага, това ще означава моята смърт.
И така, всички роботи с изключение на един трябваше да си отидат. Това беше проява на грубост, а Бигман мрачно се питаше, дали напрежението, контролиращо позитроните, не бе станало толкова интензивно, че да повреди платинно-иридиевата гъба, от която бяха направени деликатните им мозъци.
