седем, три, осем. Това означава пет хиляди седемстотин трийсет и осем.
— Да, сър — Об обърна нова страница от бележника си.
— Сега (генералът натискаше яростно клавиатурата на компютъра си) — седем, две, три, девет. Седем хиляди двеста трийсет и девет.
— Да, сър.
— А сега умножи тези две числа.
— Това ще отнеме малко време — каза с разтреперан глас Об.
— Имаш време — каза генералът.
— Давай, Об — ободри го Шуман.
Об се приведе отново и започна да пише. След миг си взе още един лист хартия, после още един. Генералът погледна циферблата на часовника си в един миг и след това устреми поглед в Об:
— Върви ли ти в магията, техниче?
— Почти свърших, сър. Ето това е, сър. Четирийсет и един милиона петстотин трийсет и седем хиляди триста осемдесет и две — Об показа надрасканите цифри.
Генерал Уайдър направи кисела гримаса. Той натисна клавиша за умножение и зачака вихрушката от цифри да спре. След това се вгледа в резултата и избъбри удивен:
— Велика Галактико, това приятелче има право…
Президентът на Земната федерация изглеждаше твърде измършавял в самотния си личен офис и си позволи един кротък, меланхоличен израз да завладее чувствените черти на лицето му. Денебиянската война, която в началото бе енергична и доби голяма популярност, се закучи в протяжно и болезнено повторение на маневри и контраманеври. Тогава сред хората от Земята започна да се надига сериозно недоволство. По всяка вероятност то се бунеше също и в Денеб.
И сега конгресменът Брант, главата на толкова значимия Комитет по военните кредити, весело и спокойно декламираше някакви безсмислици по време на своята половинчасова среща.
— Смятане без компютър — не издържа в един миг нетърпеливият президент. — Това е противоречие в терминологията.
— Смятането — каза сенаторът — е само система, която оперира с данните. Може да го прави както машина, така и човешкият мозък. Позволете ми да ви дам един пример — използвайки онова, което бе научил наскоро, той изчисли няколко суми, докато президентът неочаквано за самия себе си започна да изпитва интерес към заниманията му.
— Това винаги ли върши работа?
— Всеки път, господин президент. Съвсем просто е.
— Трудно ли е за заучаване?
— Отне ми една седмица да й хвана цаката. Мисля, че вие ще се справите по-бързо.
— Ами — замисли се президентът — това е една интересна салонна игра, но каква е ползата от нея?
— Каква е ползата от новороденото бебе, господин президент? В момента няма полза, но не разбирате ли, че това нещо ни посочва пътя за освобождаването от машината. Помислете, господин президент — сенаторът се надигна и дълбокият му глас автоматично направи каденцата, която той често използваше при публичните дебати, — че Денебиянската война е една война на компютър срещу компютър. Техните компютри създават един щит от самонасочващи се ракети, през който не могат да проникнат нашите ракети, а нашите създават щит срещу техните. Ако ние увеличим ефективността на нашите компютри, същото правят и те с техните. Така от пет години вече съществува един опасен, безполезен баланс на силите.
Сега ние имаме в ръцете си един метод да надминем компютъра, да го преодолеем. Ние ще комбинираме механизмите на пресмятане с човешката мисъл; ще се сдобием с един еквивалент на интелигентния компютър, еквивалент на милиардите компютри. Аз не мога да предвидя какви ще са последствията в детайли, но те ще бъдат неизброими. И ако Денеб ни победи, те могат да бъдат невъобразимо катастрофални.
— Какво би трябвало да направя? — погледна го разтревожен президентът.
— Подкрепете със силата на администрацията основаването на един секретен план, който да се занимае с човешките изчисления. Наречете го план „Число“, ако желаете. Аз мога да ви гарантирам за моя комитет, но имам нужда правителството да застане зад гърба ми.
— Но докъде може да стигне човекът в изчисленията?
— Няма ограничения. Според програмиста Шуман, който пръв ме запозна с това откритие…
— Слушал съм за Шуман, разбира се…
— Да. Ами, господин Шуман ми казва, че, теоретично погледнато, всичко, което може да направи компютърът, може да го направи и човекът. Компютърът просто взима определени данни и ги подлага на определен брой операции. Човешкият мозък може да дублира процеса.
Президентът размисли няколко мига над казаното:
— Ако Шуман казва това — рече след миг той, — аз съм склонен да му повярвам… теоретично, разбира се. Но на практика кой може да каже как изобщо работи компютърът?
Брант се засмя кротко:
— Ами, господин президент, аз зададох същия въпрос. Изглежда, някога компютърът е бил изобретен от самото човешко същество. Тогава компютрите са имали много просто устройство, това е било преди самите компютри да започнат да създават компютри…
— Да, да. Продължавайте…
— Техникът Об очевидно е имал хоби да реконструира някои от древните апарати и правейки това, той е изучил детайлите на функциите им и е открил, че би могъл да ги имитира. Умножението, което аз представих пред вас, е една имитация на функцията на компютъра.
— Удивително!
Сенаторът се закашля тихо:
— Ако мога да допълня още нещо, господин президент… Колкото повече развиваме това нещо, толкова повече ще можем да оттегляме нашата федерална помощ за производството на компютри и за тяхното поддържане. Когато човешкият ум надвие, по-голяма част от нашата енергия може да бъде насочена към мирни цели и опасността от война срещу обикновения човек ще бъде по-малка. Това ще бъде от най-голяма полза за партията, която е на власт, разбира се.
— О! — възкликна президентът. — Разбирам за какво говорите. Добре, седнете, сенаторе, седнете. Небходимо ми е малко време, за да осмисля всичко… Но междувременно, покажете ми този трик на умножението отново. Хайде да видим дали аз ще мога да схвана смисъла му…
Програмистът Шуман не се опита да пришпори нещата. Лойзер бе консервативен, много консервативен и като баща си и дядо си обичаше да се занимава с компютри. Все пак той контролираше Западноевропейското компютърно обединение и ако можеше да бъде убеден в необходимостта от присъединяването му към план „Число“ с искрен ентусиазъм, голяма част от работата щеше да бъде свършена.
Но Лойзер не се предаваше:
— Не съм сигурен, че ми харесва идеята да се откажем от нашата власт над производството на компютрите. Човешкият мозък е нещо капризно. Компютърът винаги ще ни дава един и същ отговор на един и същ проблем. Какво ни гарантира, че човешкият мозък ще направи същото?
— Човешкият мозък, изчислител Лойзер, само манипулира данните. Няма значение дали човешкият ум или машината правят това. Те просто са инструменти.
— Да, да. Аз се запознах с вашата остроумна демонстрация, която има намерение да докаже, че разумът може да дублира компютъра, но това ми изглежда малко въздухарско. Ще се съглася теоретично, но каква причина имаме да мислим, че теорията може да бъде превърната в практика?
— Мисля, че имаме такава причина, сър. В края на краищата компютрите не са съществували винаги. Пещерните хора с техните триреми, каменни брадви и железопътни релси не са имали компютри.
— И вероятно не са могли да смятат.
— Вие по-добре знаете, че не е така. Дори строежите на релсовите пътища или религиозните храмове
