— При всички положения. Няма да изпусна нито седмица. Освен това ти можеш да запишеш лекциите и аз да наваксам, щом се върна. Мога да си издействам разрешение — в последна сметка моят старец е във факултета, — освен ако не са те уволнили, татко.
— Засега не. Само че аз не го виждам като джиджи-биджи.
— Щях да се изненадам от противното. Не предполагах, че знаеш какво е джиджи-биджи, татко. Учуден съм, че знаеш израза.
— Не ставай нахален. Отидеш ли там, искам да се срещнеш с Ласкин Джоуранъм.
Рейч се стресна:
— Но как да го направя? Нямам представа къде ще бъде.
— Ще бъде в Дал. Поканен е да говори пред Съвета на сектора с новите му членове. Ще научим точната дата и можеш да тръгнеш няколко дни по-рано.
— Как да си уредя да го видя, татко? Не смятам, че ще отвори приемна.
— И аз не смятам, обаче го оставям на теб. След като си станал на двадесет, трябва да знаеш как да го сториш. Вярвам, че острият ти разум не се е затъпил прекалено много през изминалите години.
Рейч се усмихна:
— Надявам се, че не е. Да предположим, че го срещна. И?
— Ами открий, каквото можеш: какво планира всъщност, какво наистина си мисли.
— Действително ли си въобразяваш, че ще ми каже?
— Ако го направи, няма да се изненадам. Ти имаш някакъв номер да внушаваш доверие, нещастни хлапако. Дай да си поговорим на тази тема.
И те си поговориха. Няколко пъти.
Селдън се тормозеше. Не бе сигурен докъде ще доведе всичко това, но не се осмеляваше да се посъветва е Юго Амарил, с Демерцел или (най-вече) с Дорс. Можеха да му попречат. Можеха да докажат, че идеята му е лоша и че не се нуждае от такава информация. Намисленото му се виждаше единственият спасителен изход и той не искаше да го блокират.
Ала дали въобще съществуваше изход? На Селдън му се струваше, че само Рейч би успял да спечели доверието на Джоуранъм, но дали трябваше да използва точно него? Той бе далянец и симпатизираше на Ласкин Джоуранъм. Доколко можеше да му вярва? Ужасно! Рейч беше негов син и професорът никога досега не бе имал повод да го подозира.
13
Ако Селдън се съмняваше в ефикасността на своята идея, ако се боеше, че тя би могла преждевременно да взриви нещата или безнадеждно да ги придвижи в неправилна посока, ако бе изпълнен с агонизиращо съмнение дали може напълно да се вярва на Рейч, че ще изиграе задоволително ролята си, той все пак не се колебаеше — ама никак — каква ще е реакцията на Дорс, когато бъде поставена пред fait accompli6.
И той не се разочарова, стига чувствата му да можеха добре да се изразят с тази дума.
Все пак в известен смисъл беше разочарован, защото Дорс не повиши ужасена глас, както май си бе представял и както се бе подготвил да издържи.
Откъде да знае? Тя не беше като другите жени и никога не я бе виждал наистина разгневена. Може би в характера й не влизаше да се ядосва истински — или онова, което според него би показвало, че е истински ядосана.
Дорс просто го изгледа студено и произнесе с горчив и неодобрителен глас: „Ти си го изпратил в Дал? Сам?“ Много тихо и въпросително.
За миг Селдън трепна от ниския й тон. Сетне твърдо рече:
— Така трябваше. Беше необходимо.
— Чакай да проумея. Изпратил си го в това свърталище на крадци, в това леговище на убийци, сред тази сбирщина от всичко престъпно?
— Дорс! Вбесяваш ме, като говориш тъй. Мисля, че само един фанатик може да използва подобни шаблони.
— Отричаш ли, че Дал е точно същият, какъвто го описах?
— Разбира се. Там има престъпници и бедняшки квартали, знам го отлично. И двамата го знаем. Само че не целият Дал е такъв. Престъпници и бедняшки квартали има във всеки сектор, даже в Императорския и в Стрилинг.
— Ех, няма ли някакви степени? Едно не е равно на десет. Ако всички светове са наситени с престъпност, ако всички сектори гъмжат от рецидивисти, Дал не е ли сред най-лошите? Пусни компютъра и провери статистиките.
— Няма за какво да ги проверявам. Дал е най-бедният сектор на Трантор, а между мизерията и престъпността съществува положителна корелация, признавам си.
— Признаваш! И си го пратил сам? Можехте да идете заедно или да ме помолиш аз да го придружа, или да проводиш с него половин дузина състуденти. Сигурна съм, че щяха да го приемат като добре дошъл отдих от ученето.
— Това, за което ми трябва Рейч, изисква да бъде сам.
— И за какво ти трябва?
Селдън обаче упорито мълчеше.
— Дотам ли стигнахме? Да не ми вярваш? — рече Дорс.
— Става дума за догадка. Осмелявам се лично да поема риска, но не мога да включа и теб или когото и да било другиго.
— Само че не ти поемаш риска, ами бедният Рейч.
— Той не поема никакъв риск — нетърпеливо каза Селдън. — Двадесетгодишен е, жизнен и твърд като дърво — и то нямам предвид дръвчетата, които растат под стъклата на Трантор. Говоря за някое хубаво здраво дърво от хеликонските гори. Освен това е извъртач, а далянците не са.
— Ти пък с твоето извъртане — рече Дорс, без студенината й изобщо да се е стопила — Мислиш си, че то решава всичко? Далянците носят ножове. Всеки далянец. И бластери, сигурна съм.
— За бластерите не знам. Щом се стигне до бластери, законите са съвсем сурови. Що се отнася до ножовете, уверен съм, че и Рейч има. Той носи нож дори тук в кемпуса, където е абсолютно противозаконно. Смяташ ли, че няма да го вземе в Дал?
Дорс не отговори.
Селдън също мълча няколко минути, после реши, че може би е време да я успокои:
— Слушай, ще ти кажа нещо. Надявам се, че младежът ще види Джоуранъм, който се кани да посети Дал.
— О, и какво очакваш да направи Рейч? Да го накара горчиво да съжалява за порочната си политика и да го върне обратно в Микоген?
— Хайде, стига. Ако смяташ да се държиш така язвително, няма смисъл да го обсъждаме — той отмести поглед от нея към прозореца в сиво-синьото небе под купола. — Онова, което очаквам да направи — гласът му за миг секна, — е да спаси Империята.
— Това положително ще бъде много по-лесно.
Тонът на Селдън укрепна:
— Да, това очаквам. Ти нямаш готово решение, самият Демерцел също няма готово решение. Той направо си призна, че решението зависи от мен. Ето към какво се стремя и затуй Рейч ми трябва в Дал. В края на краищата знаеш, че има способността да предизвиква симпатия. Тя му свърши работа с нас и съм убеден, че ще му свърши работа и с Джоуранъм. Ако се окажа прав, всичко може да мине добре.
Очите на Дорс леко се разшириха:
— Да не ми намекваш, че се ръководиш от психоисторията?
— Не, не искам да те лъжа. Не съм стигнал до точката, където бих могъл по някакъв начин да се ръководя от психоисторията, но Юго непрекъснато говори за интуиция, а аз си имам моята.
— Интуиция? Какво е това? Дай определение!
— Много просто. Интуицията е едно странно за човешкия мозък изкуство да извлича правилния отговор
