главите им се кипреха малко смешни полусферични шапки. Отпред на лявото рамо на всяка тениска личаха буквите „ГД“.
Изглеждаха далянци, ала мустаците им не напомняха съвсем далянските. Бяха черни и гъсти, но грижливо подстригани на нивото на устните и не бяха оставени да станат прекалено пищни. Рейч си позволи вътрешно да им се изсмее. Липсваше им убедителността на собствените му мустаци, обаче трябваше да признае, че са спретнати и чисти.
Водачът на тримата униформени каза:
— Аз съм ефрейтор Куинбър. Какво става тук?
Победените билиботънци се вдигнаха на крака с очевидно очукан вид. Единият все още беше превит надве, другият търкаше гърлото си, а третият се държеше така, сякаш рамото му е изкълчено.
Ефрейторът философски ги огледа, докато хората му блокираха вратата. Той се обърна към Рейч — единствения, които изглеждаше незасегнат:
— Момче, ти билиботънец ли си?
— Тук съм роден и отгледан, но осем години съм живял къде ли не — билиботънският му акцент намаля, ала все още се чувстваше (поне дотолкова, доколкото съществуваше и в речта на ефрейтора). Дал имаше и други райони освен Билиботън, като някои от тях претендираха за голяма вежливост в обноските. — От органите на реда ли сте? Нещо не си спомням униформата, която вие…
— Не сме от органите на реда. В Билиботън няма да намериш много органи на реда. Ние сме Гвардията на Джоуранъм и поддържаме спокойствието. Познаваме тези тримата и сме ги предупреждавали. Ще се погрижим за тях. Ти си нашият проблем, мой човек. Името? Гражданският номер?
Рейч им ги каза.
— И какво стана тук?
Рейч им обясни.
— А каква ти е работата насам?
— Вижте какво, имате ли право да ме разпитвате? Ако не сте от органите на реда… — забеляза гостът.
— Слушай — рече с решителен глас ефрейторът, — не ни питай за правата. Ние сме всичко, което съществува в Билиботън, и използваме това, защото си го взимаме. Казваш, че си набил тези трима мъже и аз ти вярвам. Само че нас няма да ни набиеш. На нас не ни разрешават да носим бластери… — И тук той бавно извади един бластер. — Сега ми кажи каква работа имаш насам.
Рейч въздъхна. Ако беше отишъл направо в залата на сектора, както би трябвало да направи, ако не беше спрял, за да се потопи в носталгията си по Билиботън и кокосарниците…
— Дошъл съм да видя господин Джоуранъм по важен въпрос и доколкото вие, изглежда, сте част от негова органи…
— Да видиш лидера?
— Да, ефрейторе.
— С два ножа в ръцете?
— За самозащита. Нямах намерение да ги нося с мен, когато срещна господин Джоуранъм.
— Ти казваш това. Ще те арестуваме, господине. Ще разчепкаме тая работа. Може да ни отнеме много време, обаче ще я разчепкаме.
— Но вие нямате право. Вие не сте законно упълно…
— Добре, намери някой да му се оплачеш. Дотогава си наш.
И така, ножовете бяха конфискувани, а Рейч — задържан.
15
Клеон вече не бе същият красив млад монарх, когото показваха холографиите. Може би на тях все още беше същият, ала огледалото твърдеше друго. Последният му рожден ден бе отпразнувай с обичайната тържественост и ритуали, но въпреки туй си оставаше четиридесетият.
Императорът не виждаше нищо лошо във факта да е на четиридесет. Здравето му беше идеално. Беше качил леко килограмите, обаче съвсем леко. Ако не бяха периодично извършваните микрокорекции, навярно лицето му би изглеждало по-възрастно и това му придаваше леко емайлиран вид.
Владееше трона от осемнадесет години — едно от най-продължителните царувания през този век — и чувстваше, че няма сила, която ще му попречи да управлява още четиридесет, така че в резултат неговото царуване да стане най-дългото в историята на Империята. Клеон погледна пак огледалото и реши, че би било малко по-добре, ако не актуализира третото измерение на лицето си.
Я виж Демерцел — предания, благонадеждния, необходимия, непоносимия Демерцел. Въобще не се е променил. Поддържа се, и то, доколкото е известно на Клеон, без никакви микрокорекции. Естествено Демерцел си трае за всичко. И никога не е бил млад. Още когато постъпи на служба при бащата на Клеон и Клеон бе малко момче и имперски принц, видът му не беше младежки. Видът му и сега не е младежки. Дали е по-хубаво да изглеждаш стар отначало, но да избегнеш промените после? Промените!
Това му напомни, че е повикал Демерцел с определено намерение, а не просто така, та той да стои там, докато Императорът размишлява. Първият министър би приел прекаления размисъл като признак за старост.
— Демерцел — каза монархът.
— Сир?
— Този приятел Джоуранъм… Уморих се да слушам за него.
— Няма причина да слушате за него, сир. Той е един от онези феномени, които изплуват на повърхността на новините за кратко и сетне изчезват.
— Ала Джоуранъм не изчезва.
— Понякога това отнема малко време, сир.
— Какво мислиш за него, Демерцел?
— Опасен е, но има известна популярност. Точно тя увеличава опасността.
— Щом ти го намираш опасен, а аз го намирам досаден, защо трябва да чакаме? Не може ли просто да бъде затворен или екзекутиран, или нещо подобно?
— Политическата ситуация на Трантор, сир, е деликатна…
— Винаги е била такава. Кога си ми казвал, че е друга освен деликатна?
— Живеем в трудни години, сир. Ще бъде безполезно да направим нещо по-сериозно срещу Джоуранъм, ако с това само засилим опасността.
— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.
— Не е възможно да станете, сир.
— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.
— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.
— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.
— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?
— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?
Демерцел отвърна почти сервилно:
— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?
— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.
— Действително това му беше името.
— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?
— Да, сир.
