— Защо ми го казваш?
— Баща ми беше веднъж в Микоген. После ми обясни, че в Микоген много говорели за роботите.
— Да, знам, или поне съм чувал за нещо подобно.
— Микогенците смятат, че някога сред техните предшественици е имало доста роботи, но те са били изтребени.
Очите на Намарти се свиха:
— Само че какво те кара да мислиш, че този Демерцел е робот? От малкото, което съм слушал за тия измислици, знам, че роботите са били правени от метал, не е ли тъй?
— Тъй е — откровено каза Рейч. — Ала съм чувал, че имало няколко робота, които изглеждали съвсем като хора и можели да живеят безкрайно…
Намарти яростно тръсна глава:
— Легенди! Смешни легенди! Джоу-Джоу, защо слушаме…
Джоуранъм обаче енергично го прекъсна:
— Не, Г. Д. Искам да го чуя. И аз съм давал ухо на тези легенди.
— Но това са глупости, Джоу-Джоу.
— Не бързай да отсичаш: „Глупости.“ Даже и да беше така, хората живеят и умират с глупостите си. Не е толкова важно какво е едно нещо, колкото какво мислят за него. Обясни ми, млади човече, като оставим легендите настрани, защо смяташ, че Демерцел е робот? Да предположим, че роботите съществуват. Кое у този Демерцел те кара да твърдиш, че той е робот? Сам ли ти го каза?
— Не, господине — кимна Рейч.
— Баща ти ли ти го каза? — попита Джоуранъм.
— Не, господине. Идеята е изцяло моя, обаче съм сигурен.
— Защо? Защо си толкоз сигурен?
— Ами у него просто има нещо. Първият министър не се променя. Не остарява. Не показва никакви емоции. Нещо в тялото му изглежда сякаш е направен от метал.
Джоуранъм седна обратно на стола си и задълго се втренчи в Рейч. Почти можеше да се чуе как мислите му бръмчат. Накрая се обади:
— Нека предположим, че той е робот, млади човече. Защо ти трябва да се месиш? Какво те интересува?
— Разбира се, че ме интересува — настоя Рейч. — Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.
Джоуранъм се обърна към Намарти с жест на горещо одобрение:
— Чу ли го, Г. Д.? „Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.“ Пуснете го по холовизията и го накарайте да го каже. Излъчвайте го непрекъснато, докато се набие в главите на всички транторианци…
— Хей — промълви Рейч, като най-накрая си пое дъх. — Не мога да кажа това по холовизията. Не мога да си позволя баща ми да разбере…
— Не, естествено, че не — бързо се съгласи Джоуранъм. — Не можем да си го позволим. Само ще използваме думите. Ще намерим някой друг далянец. По един човек от всеки сектор, всеки със собствения си диалект, но винаги с едно и също послание: „Не ща някакъв робот да управлява Империята.“
— И какво ще стане, когато Демерцел докаже, че той не е робот? — запита Намарти.
— Наистина — рече Джоуранъм, — как ще го стори? Ще му бъде невъзможно. Психически невъзможно. Какво? Великият Демерцел, силната ръка зад трона, властникът, който през всички тия години е дърпал конците на Клеон, а преди — и конците на бащата на Клеон? Нима сега ще слезе долу и ще захленчи пред публиката, че той също е човек? За него това ще бъде тъй съкрушително, както и ако се окаже робот. Г. Д., склещихме мръсника в положение без изход и го дължим изцяло на този фин млад мъж тука.
Рейч се изчерви.
Джоуранъм каза:
— Името ти беше Рейч, нали? Щом нашата партия е в състояние да го направи, няма да те забравим. Дал ще бъде третиран по-меко и с нас ти ще имаш добро положение. Някой ден, Рейч, ти ще станеш секторен лидер на Дал и няма да съжаляваш. Всъщност сега съжаляваш ли?
— В никакъв случай — пламенно отвърна Рейч.
— Тогава нека видим как да се върнеш при баща си. Предай му, че ние не му мислим злото и че високо го ценим. Можеш да му кажеш, че си го научил по какъвто си щеш начин. И ако откриеш нещо друго, което смяташ, че е актуално — особено за психоисторията, — съобщи ни.
— Има си хас. Само че наистина ли го мислите, като твърдите, че Дал би получил някои облекчения?
— Абсолютно. Равенство на секторите, моето момче. Равенство на световете. Ще имаме съвсем нова Империя и ще ликвидираме всички предишни гадости като привилегии и прочие.
Рейч енергично кимна:
— Точно това искам.
19
Клеон, Императорът на Галактиката, бързо вървеше през колонадата от своите покои в Малкия дворец до канцелариите на направо ужасяващия с многобройността си персонал, който обитаваше различни пристройки към резиденцията — нервния център на Империята.
Няколко от персоналните му аташета го следваха с израз на най-дълбока загриженост. Клеон не отиваше при другите. Обикновено ги повикваше и те идваха при него. Ако ходеше, никога не показваше признаци на бързане или на емоционална травма. И как би могъл? Той беше Императорът и следователно — по-скоро символ на всички светове, отколкото човешко същество.
Сега обаче изглеждаше човешко същество. Отпъждаше настрани всекиго с нетърпеливи махвания на дясната ръка, а в лявата държеше блестяща холограма.
— Първият министър — бе казал с почти давещ се глас, съвсем различен от старателно култивираната дикция, която бе приел ревностно заедно с трона. — Къде е?
И всички висши чиновници, озовали се на пътя му, се затуткаха и заахкаха, защото не знаеха какво трябва да е подобаващото им поведение. Той яростно ги отпрати, като несъмнено ги накара да се почувстват така, сякаш живеят в реален до болка кошмар. Накрая Императорът се втурна леко запъхтян в личната канцелария на Демерцел и викна, буквално викна:
— Демерцел!
Първият министър вдигна поглед със следа от изненада и плавно се изправи, понеже в присъствието на Императора човек не сядаше, без специално да бъде поканен.
— Сир? — рече.
Клеон тресна холограмата върху бюрото му и каза:
— Какво е това? Би ли ми обяснил?
Демерцел погледна предмета, който Императорът донесе. Беше действително прекрасна холограма, ясна и жива. Почти можеше да се чуе как малкото момче — навярно десетинагодишно — произнася думите от надписа: „Не ща някакъв робот да управлява Империята.“
Първият министър тихо забеляза:
— Сир, и аз го получих.
— И кой друг?
— Оставам с впечатлението, сир, че това е постер, който е широко разпространен из цял Трантор,
— Да, а виждаш ли човека, когото туй келеме гледа? — Клеон бучна императорския си пръст в него. — Не си ли ти?
— Сходството е поразително, сир.
— Дали не бъркам, предполагайки, че цялото предназначение на този постер, както го наричаш, е да те обвини, че си робот?
— Предназначението му наистина изглежда такова, сир.
— Спри ме, ако греша, но роботите не бяха ли онези легендарни механични хора, които човек намира
