в… в трилърите и детските приказки?
— За микогенците, сир, е въпрос на вяра, че роботите…
— Не ме интересуват микогенците и техните вярвания. Защо те обвиняват, че си робот?
— Чиста метафора, сир, сигурен съм. Искат да ме изкарат човек без сърце, чиито възгледи са лишените от съвест изчисления на машината.
— Звучи ми прекалено ловко, Демерцел. Аз не съм глупак — той пак бодна с пръст холограмата. — Опитват се да накарат хората да повярват, че ти действително си робот.
— Ако хората решат да повярват, сир, едва ли можем да го предотвратим.
— Не можем да си го позволим. Това подронва достойнството на поста ти. Още по-лошо, това подронва достойнството на Императора. Намеква се, че аз — аз бих избрал за мой Първи министър механичен човек. Подобна ситуация не трябва да се търпи повече. Я ми кажи, Демерцел, нямаше ли някакви закони, които да забраняват охулването на висшите служители на Империята?
— Да, сир, има, и то много строги — още от големия кодекс на Абурамис.
— Ами охулването на самия Император не беше ли наказуемо със смърт?
— Да, сир. Наказанието е смърт.
— Е, това не само охулва теб, а охулва и мен и който го е направил, следва незабавно да бъде екзекутиран. Естествено зад цялата работа се крие оня Джоуранъм.
— Несъмнено, сир, но доста трудно ще го докажем.
— Глупости! Имам достатъчно доказателства! Искам да го екзекутират.
— Трудността, сир, е там, че на практика законите за охулването никога не са били прилагани. Във всеки случай не през този век.
— И точно затуй обществото е станало така нестабилно и Империята е разклатена до основи. Законите още са си в книгите, тъй че ги приложете.
Демерцел каза:
— Помислете, сир, дали ще е мъдро. Това може да Ви направи да изглеждате като тиранин и деспот. Вашето царуване бе толкова успешно заради добрината и мекосърдечието…
— Да, и виж докъде ме докараха. Нека за разнообразие малко се страхуват от мен, вместо да ме обичат по този начин.
— Настоятелно Ви препоръчвам, сир, да не постъпвате така. Подобен ход може да се окаже искрата, която да възпламени някой метеж.
— Тогава какво ще правиш? Ще излезеш пред хората и ще заявиш: „Вижте ме. Не съм робот.“
— Не, сир, защото, както казахте, туй ще унищожи моето и, което е още по-лошо, Вашето достойнство.
— Изходът?
— Не съм сигурен, сир. Още не съм го обмислил.
— Още не си го обмислил? Свържи ме със Селдън.
— Сир?
— Толкова ли е трудно да проумееш какво ти нареждам? Свържи ме със Селдън!
— Желаете да го призова в Двореца ли, сир?
— Не, за това няма време. Предполагам, че ще успееш да осигуриш поверителна връзка между нас, която да не може да се подслушва.
— Разбира се, сир.
— Тогава действай. Веднага!
20
Бидейки само от плът и кръв, на Селдън му липсваше самоконтролът на Демерцел. Позвъняването в кабинета му и внезапният слаб блясък и жуженето на полето на скремблъра9 бяха достатъчно показателни, че става нещо необикновено. И по-рано бе говорил по поверителни канали, но никога с пълно покритие от страна на Имперската сигурност.
Предполагаше, че някой държавен чиновник ще го свърже с Демерцел. Като взимаше предвид бавно надигащото се вълнение от постера с робота, не можеше да очаква нищо по-малко.
Само че не можеше да очаква и нищо повече и когато образът на самия Император, очертан от слабото проблясване на скремблиращото поле, така да се каже, пристъпи в кабинета му, Хари Селдън се свлече на стола с широко отворена уста, правейки неуспешни опити да стане.
Клеон нетърпеливо му махна с ръка да продължи да седи:
— Ти трябва да знаеш ситуацията, Селдън.
— Роботския постер ли имате предвид, сир?
— Точно него имам предвид. Какво да предприемем?
Въпреки разрешението да остане седнал професор Селдън накрая се надигна:
— Не е само това, сир. Джоуранъм е организирал по цял Трантор верига от митинги на роботската тема. Поне така чух по новините.
— А, още не съм го научил. Разбира се, че не съм. Защо му е на Императора да знае какво става?
— Сир, това не е нещо, за което трябва да се тревожи Императорът. Сигурен съм, че Първият министър…
— Първият министър няма да си мръдне пръста, няма дори да ме информира. Аз се обръщам към теб и твоята психоистория. Кажи ми какво да сторя.
— Сир?
— Нямам намерение да си играя на криеница, Селдън. Ти работиш над психоисторията осем години. Демерцел ми разправя, че не трябва да прилагам законови мерки против Ласкин Джоуранъм. Тогава какво остава?
Селдън заекна:
— С-сир! Нищо!
— Нищо не можеш да ми кажеш?
— Не, сир. Нямах предвид същото. Имах предвид, че нищо не трябва да предприемате. Първият министър е напълно прав, когато Ви съветва да не употребявате законови действия. Това само ще утежни нещата.
— Много добре. Кое ще ги облекчи?
— За Вас — да не правите нищо. За Първия министър — да не прави нищо. За правителството — да остави Джоуранъм да върши каквото си ще.
— С какво ще помогне това?
Опитвайки се да потисне нотката на отчаяние в гласа си, Селдън рече:
— Скоро ще проличи.
Императорът сякаш изведнъж се смали, като че ли целият му гняв и негодувание излетяха от него, и забеляза:
— Ах, разбирам! Ти напълно владееш положението!
— Сир! Не съм казал, че…
— Няма защо да го казваш. Чух достатъчно. Владееш положението изцяло, но аз искам резултати. Все още имам Императорската гвардия и армейските сили. Те ще ми останат верни и ако се стигне до истински безредици, няма да се поколебая. Първо обаче ще ти дам шанс.
Образът му угасна и Селдън застина, взрян в празното пространство, където досега стоеше Императорът.
Още от първия нещастен миг, когато преди осем години на Конгреса спомена за психоисторията, му се налагаше да се съобразява с факта, че не разполага с онова, за което тъй непредпазливо бе проговорил.
Всичко, с което разполагаше, беше една щура приумица — и нещото, наричано от Юго Амарил интуиция.
