21
За два дни Джоуранъм облетя Трантор — донякъде сам, по-голямата част чрез офицерите си. Както Хари промърмори на Дорс, това беше кампания с всички белези на военна ефективност.
— Трябвало е да се роди едно време и да стане генерал — каза. — Губи си времето с политиката.
Дорс рече:
— Губи си времето? При тези темпове след една седмица той ще бъде Първи министър, а след две, ако поиска, Император. Има съобщения, че някои гарнизони го поздравяват.
Селдън тръсна глава:
— Ще се издъни, Дорс.
— Кой? Партията на Джоуранъм или Империята?
— Партията на Джоуранъм. Историята за робота предизвика моментална суматоха, особено с умелото използване на тоя постер, ала малко мислене, малко спокойствие и хората ще видят колко смешно е обвинението.
— Но, Хари — настоя Дорс, — няма защо да се преструваш пред мен. Туй не е смешна историйка. Откъде би могъл Джоуранъм да разбере, че Демерцел е робот?
— А, това ли! Ами Рейч му е казал.
— Рейч!
— Точно така. Той идеално си свърши работата и се върна здрав и читав с обещание някой ден да го направят секторен лидер в Дал. Естествено, че му повярваха. Знаех си, че тъй ще стане.
— Да не си съобщил на Рейч, че Демерцел е робот, и да си го накарал да предаде новината на Джоуранъм? — Дорс изглеждаше съвсем ужасена.
— Не, не можех да го сторя. Знаеш, че не мога да съобщя на Рейч или на когото и да било друг истината за Първия министър. Казах на Рейч толкова твърдо, колкото успях, че Демерцел не е робот — а и това ми беше доста трудно, — но го помолих да подшушне на Джоуранъм, че Демерцел всъщност е робот. Рейч е напълно убеден, че го е излъгал.
— Но защо, Хари? Защо?
— Да ти кажа, не е психоистория. Не почвай да мислиш като Императора, че съм магьосник. Просто исках Джоуранъм да повярва, че Демерцел е робот. Той е микогенец по рождение, така че от млад се е наслушал на приказки за роботи, склонен е да им дава ухо и е сигурен, че хората ще повярват заедно с него.
— А те не вярват ли?
— Не истински. Щом мине първоначалният стрес, ще разберат, че това е пълна щуротия — или поне така ще си помислят. Убедих Демерцел, че трябва да говори по субетерната холовизия и предаването да бъде излъчено в ключовите области на Империята и във всеки сектор на Трантор. Ще говори за всичко освен на тема роботи. Всички знаем, че съществуват достатъчно кризи, за да се произнесе цяла реч. Хората ще го слушат, обаче няма да чуят нищо за роботите. Накрая ще го попитат за постера и Първият министър няма да има нужда да каже нито дума. Трябва само да се изсмее.
— Хайде де! Никога не съм чувала Демерцел да се смее. Че той почти никога не се усмихва.
— Този път, Дорс, ще се изсмее. Туй е едничкото нещо, което никой не може да си представи, че един робот ще направи. Нали си виждала роботи в холографските фантазии? Винаги ги рисуват като буквално мислещи, неемоционални, безчовечни… Хората със сигурност точно това и очакват. Така че Демерцел трябва просто да се изсмее. И за капак… Помниш ли Слънцар Четиринадесети, религиозния водач на Микоген?
— Разбира се, че го помня. Буквално мислещ, неемоционален, безчовечен. Той също никога не се смее.
— И този път няма да се засмее. След онова малко сбиване на полето доста поработих по случая Джоуранъм. Знам истинското му име, къде е роден, кои са били родителите му, къде е преминало ранното му обучение и цялата информация, заедно с документални доказателства, замина при Слънцар Четиринадесети. Не мисля, че Слънцарят обича отцепниците.
— Но ти, струва ми се, каза, че не желаеш да разпалваш фанатизма.
— Няма да го разпаля. Щях да го сторя, ако бях дал информацията на онези от холовизията, ала аз я дадох на Слънцаря, където в края на краищата й е мястото.
— И той ще разбуни фанатиците.
— Естествено, че не. Никой на Трантор няма да обърне никакво внимание на Слънцаря — каквото и да им разправя.
— Тогава какъв е смисълът?
— Е, точно това ще видим, Дорс. Нямам психоисторически анализ на ситуацията. Не знам даже дали изобщо е възможно да се направи подобен анализ. Само се надявам, че съм преценил правилно.
22
Ето Демерцел се разсмя.
Не му беше за пръв път. Седеше заедно с Хари Селдън и Дорс Венабили в една осигурена срещу подслушване камера и при сигнал от Хари току се разсмиваше. По някое време се облегна назад и се разрази в гръмогласен смях, но Селдън завъртя глава:
— Това въобще не звучи убедително.
Тук Демерцел се усмихна и после се разсмя с чувство за лично достойнство, а Селдън направи гримаса.
— Обърках се — каза той. — Няма никакъв смисъл да се мъча да ти разправям смешни истории. Схващаш шегата само интелектуално. Ще трябва просто да запомниш звука.
— Използвай холографски запис — предложи Дорс.
— Не! Записът не е Демерцел, а купчина идиоти, на които им плащат да се кикотят. Не ми трябват. Опитай пак, Демерцел.
И Първият министър се зае да опитва, докато Селдън не рече:
— Много добре, сега запомни този звук и го възпроизведи, когато ти зададат въпроса. Трябва да изглеждаш развеселен. Колкото и изкусно да го имитираш, не можеш да се смееш, а физиономията ти да е мрачна. Усмихни се малко, съвсем мъничко. Придърпай назад ъгълчетата на устните. — Устата на Демерцел бавно се разтегна в усмивка. — Не е зле. Можеш ли да направиш очите си да заблестят?.
— Как така „да заблестят“? — възмутено каза Дорс. — Никой не прави очите си да блестят. Това е метафора.
— Не е — кимна Селдън. — В окото има намек за сълза — от мъка, радост, изненада или каквото е там — и отражението на светлината от тази течна следа създава такова впечатление.
— Ама ти сериозно ли очакваш той да произведе сълзи?
Демерцел се намеси делово:
— Очите ми наистина произвеждат сълзи за общо почистване — никога прекалено много. Вероятно ако си въобразя, че са леко раздразнени…
— Опитай — настоя Селдън. — Нищо няма да ти стане.
Така че щом речта по субетерната холовизия приключи и към милионите светове със скорост, хилядократно по-голяма от светлинната, се понесоха думи — тежки, информативни и без риторични украшения, — които обсъждаха всичко друго освен роботите, Демерцел заяви, че е готов да отговаря на въпросите.
Не му се наложи да чака дълго. Още първият въпрос гласеше: „Господин Първи министър, вие робот ли сте?“
Демерцел само погледна спокойно и изчака напрежението да се покачи. Сетне се усмихна, тялото му леко се разтресе и той се разсмя. Смехът му не бе особено гръмогласен, но беше от все сърце — смях на човек, който се забавлява от моментно хрумване, заразителен смях. Публиката захихика, а после се разсмя заедно с него.
Демерцел почака смехът да утихне и след това с блеснали очи попита:
— Наистина ли трябва да ви отговоря? Има ли нужда?
