— Това го разправяйте на простаците, не на мен. Вие сте го изчислили с психоисторията.
— Сир!
— Не протестирайте. Какво правите по въпроса с Джоуранъм? Ако сте на страната на Империята, трябва да вземате мерки.
— Сир — предпазливо каза Селдън, защото не бе уверен дали наистина познава Императора. — Изпратих сина си да се срещне с Джоуранъм в сектора Дал.
— Защо?
— Синът ми е далянец и е умен. Може да открие нещо, което да ни е от полза.
— Може?
— Има вероятност, сир.
— Ще ме държите ли в течение?
— Да, сир.
— И, Селдън, не ми разправяйте, че тая психоистория е някаква играчка, че дори не съществува. Не искам да го чувам. Очаквам да направите нещо с Джоуранъм. Не мога да кажа какво да бъде, но трябва да се поразмърдате. Иначе няма да се разберем. Можете да си вървите.
Селдън се върна в Стрилингския университет в далеч по-мрачно настроение, отколкото бе тръгнал. Клеон бе говорил така, като че ли не би приел един провал.
Сега всичко зависеше от Рейч.
18
Рейч седеше в чакалнята на една обществена сграда в Дал, където в битието си на млад гамен никога не би посмял да припари. Честно казано, и сега се чувстваше малко неловко, сякаш е влязъл без позволение в чужд имот.
Опита се да бъде спокоен, заслужаващ доверие, обичлив.
Баща му споменаваше, че той носи това у себе си, но Рейч въобще не го бе осъзнавал. Ако то идваше отвътре, вероятно щеше да го развали с прекалено напъване да изглежда такъв, какъвто в действителност е.
Помъчи се да се отпусне, държейки под око чиновника, който се бореше с компютъра на бюрото си. Чиновникът не беше далянец. Всъщност туй беше Гембъл Дийн Намарти — дошлият заедно с Джоуранъм на срещата с професора, на която присъства и Рейч.
От време на време Намарти вдигаше очи от бюрото и стрелваше по някой враждебен поглед към госта. На тоя тип обичливостта на Рейч не му минаваше, младежът ясно го виждаше.
Не се и опита да отвърне на враждебността му с приятелска усмивка — щеше да бъде твърде неестествено. Просто чакаше. Засега нещата вървяха добре. Ако Джоуранъм дойдеше, както се очакваше, Рейч би имал шансове да говори с него.
Джоуранъм наистина пристигна и влезе тържествено, като пусна официалната си усмивка, пълна с топлота и увереност. Намарти вдигна ръка, Ласкин спря. Двамата тихо разговаряха, а Рейч ги наблюдаваше напрегнато и напразно правеше опити да не му личи. За него бе ясно, че Намарти е против срещата, и той настръхна.
Сетне Джоуранъм го погледна, усмихна се пак и отмести другия настрани. Рейч долови, че ако Намарти е мозъкът на отбора, човекът, който може да привлича последователи, очевидно е Ласкин Джоуранъм.
Той тръгна с едри крачки към госта и подаде възпълната си, леко влажна ръка:
— Така, така. Младежът на професор Селдън. Как си?
— Благодаря, добре, господине.
— Разбирам, че си имал неприятности, докато попаднеш тук.
— Не кой знае какви, господине.
— И вярвам, че си дошъл с послание от баща си. Надявам се, че Селдън е премислил своето решение и ще се присъедини към мен в големия ми кръстоносен поход.
— Не смятам същото, господине.
Джоуранъм лекичко се намръщи:
— Нима си тук, без той да узнае?
— Не, господине. Татко ме изпрати.
— Ясно. Гладен ли си, момко?
— В момента не, господине.
— Тогава ще имаш ли нещо против, ако аз похапна? Не ми остава много време за обикновените радости в живота — каза той с широка усмивка.
— Нямам нищо против, господине.
Двамата отидоха до една маса и седнаха. Джоуранъм разви сандвич и го захапа. После попита с едва приглушен глас:
— И защо те изпрати, синко?
Рейч вдигна рамене:
— Мисля, че си въобразяваше, че мога да открия нещо, което да използва срещу вас. Той е доста близък с Първия министър Демерцел.
— А ти не си ли?
— Не, господине. Аз съм далянец.
— Зная какъв си, господин Селдън, но какво значи това?
— Това значи, че аз съм потиснат, така че съм на ваша страна и искам да ви помогна. Разбира се, не бих желал баща ми да узнае.
— Няма причина да узнае. Как предлагаш да ми помогнеш? — той хвърли бърз поглед към Намарти, който се бе облегнал на бюрото си със скръстени ръце и намръщено лице и слушаше. — Знаеш ли нещо за психоисторията?
— Не, господине. Баща ми не ми говори за нея, пък и да ми каже туй-онуй, няма да го разбера. Мисля, че доникъде не е стигнал с тази работа.
— Сигурен ли си?
— За сигурен, сигурен съм. Има един образ, Юго Амарил — също далянец, който понякога ми казва по нещичко. Убеден съм, че въобще не се получава.
— Аха! И мога ли някой път да видя Юго Амарил, как смяташ?
— Едва ли. На него много не му пука за Демерцел, но е изцяло за баща ми. Не би направил нищо против него.
— А ти?
Рейч погледна измъчено и сетне упорито измърмори:
— Аз съм далянец.
Джоуранъм се прокашля:
— Хайде пак да те поразпитам. Как предлагаш да ми помогнеш, млади момко?
— Ще ви съобщя нещо, дето може и да не го повярвате.
— Наистина ли? Я опитай. Ако не ти повярвам, ще ти кажа.
— За Първия министър Ето Демерцел.
— Е?
Рейч се огледа неспокойно:
— Може ли някой да ме чуе?
— Само Намарти и аз.
— Добре тогава, слушайте. Този образ Демерцел изобщо не е човек, а е робот.
— Какво?!? — избухна Джоуранъм.
Рейч се почувства длъжен да обясни:
— Роботът е механичен човек, господине. Той не е човек. Той е машина.
Намарти развълнувано се намеси:
— Джоу-Джоу, не му вярвай. Това е смешно.
Джоуранъм обаче вдигна поучително ръка. Погледът му блесна:
