— Само че Клеон — Клеон — е човекът, който трябва да бъде свален. Ако не само той, то двамата със Селдън.

— Защо се интересуваш от един фигурант?

— Ти не си вчерашен. Никога не ми се е налагало да ти обяснявам моята роля във всичко това, защото не си такъв невеж глупак, та да не знаеш. За какво да се безпокоя за плановете ти, ако те не включват детрониране?

Намарти се разсмя:

— Разбира се. Отдавна зная, че гледаш на мен само като твой трамплин, като средство да се възкачиш на имперския трон.

— Да не си очаквал нещо друго?

— Изобщо не съм очаквал. Аз ще планирам всичко, ще поема риска, а сетне, щом работата е напълно свършена, ти ще грабнеш печалбата. Съвсем разумно, нали?

— Да, разумно е, защото печалбата ще бъде и твоя. Няма ли да станеш Първи министър? Няма ли да можеш да разчиташ на пълната поддръжка от страна на един нов Император, изпълнен с благодарност? Няма ли аз да бъда — и лицето му иронично се изкриви, изплювайки останалите думи — новият фигурант?

— Такива ли са ти били плановете? Да бъдеш фигурант?

— Смятам да бъда Император. Осигурявах ти пари, когато нямаше никакви пари, осигурявах ти кадри, когато нямаше никакви кадри, осигурявах ти уважението, от което се нуждаеше, за да изградиш голяма организация тук, в Уай. Все още бих могъл да си взема обратно всичко, което съм вложил.

— Не смятам така.

— Искаш ли да поемеш риска? Не си мисли, че с мен ще направиш онова, което направи с Каспалов. Ако нещо ми се случи, Уай ще стане необитаем за тебе и твоите хора — пък и ще откриеш, че никой друг сектор няма да ти даде подкрепата, която ти трябва.

Намарти въздъхна:

— Значи настояваш Императорът да бъде убит?

— Не съм казал „убит“. Казах „свален“. Подробностите ги оставям на теб — последното изречение бе придружено от почти отпращащ жест с ръката: махване с китката, сякаш Андорин вече седеше на имперския трон.

— И тогава ти ще бъдеш Император?

— Да.

— Няма да бъдеш Император. Ще бъдеш мъртъв, и то не от моите ръце. Андорин, нека те науча на някои неща от живота. Ако Клеон бъде убит, ще изскочи въпросът за наследниците и за да избегне гражданската война, Императорската гвардия моментално ще унищожи всеки член от рода на уайските кметове — теб на първо място. От друга страна, ако бъде убит единствено Първият министър, ти ще останеш в безопасност.

— Защо?

— Първият министър е само Първи министър. Те идват и си отиват. Възможно е даже Клеон вече да се е уморил от него и да е разпоредил да го премахнат. Ние естествено ще се погрижим да се разпространят слухове от тоя сорт. Императорската гвардия ще се колебае и ще ни даде шанс да подменим правителството. Всъщност е напълно реално тя самата да е благодарна за края на Селдън.

— И като съставите ново правителство, аз какво да правя? Да продължа да чакам? Завинаги?

— Не. Щом стана Първи министър, винаги ще се намерят начини да се разправя с Клеон. Може би ще успея да уредя нещо с Императорската гвардия — та даже и с органите на сигурността — и да ги използвам като мои оръдия. Тогава ще открия някакъв безопасен механизъм да се избавя от Клеон и да го заменя с тебе.

Глеб Андорин избухна:

— Защо ти е да го правиш?

— Как защо? — учуди се Намарти.

— Ти гониш карез на Селдън. Когато той изчезне, защо ти трябва да поемаш ненужни рискове на такова високо равнище? Ще сключиш примирие с Клеон и аз ще съм принуден да се върна в моето разпадащо се имение и към неизпълнимите ми мечти. А може, за да си съвсем спокоен, да наредиш да ме убият.

Намарти каза:

— Не! Клеон е роден за трона. Той произхожда от няколко поколения императори — гордата Ентунска династия — и ще бъде много труден за управляване, истинска досада. От друга страна, ти ще дойдеш на трона като член на нов род, без да си обвързан здраво с традицията, защото предишните уайски монарси са били, сам ще се съгласиш, съвсем незабележими. Ще седиш на един нестабилен трон и ще имаш нужда от някой, който да те поддържа — от мен. А аз ще имам нужда от някой, който да зависи от мен и когото по тая причина бих могъл да управлявам — от теб. Хайде, Андорин, нашето няма да е женитба по любов, дето изчезва за една година; ще бъде женитба по сметка, която може да трае, докато и двамата сме живи. По- добре да си вярваме един на друг.

— Закълни се, че аз ще стана Император.

— Каква полза да ти се кълна, ако ти не ми вярваш? Нека да кажем, че те смятам за един изключително полезен Император и ще искам да замениш Клеон веднага, щом това може безопасно да се уреди. Сега ме представи на този момък, за когото мислиш, че ще бъде идеалното оръдие за твоите цели.

— Добре. И помни какво го прави тъй различен. Аз го изучих. Той не е много умен идеалист. Ще свърши каквото му наредят, без да се тревожи ни от опасността, ни от задни мисли. И в добавка излъчва такова усещане за доверие, че жертвата му ще му вярва, дори и да държи в ръката си бластер.

— Мисля, че това не е за вярване.

— Почакай, докато го видиш — рече Андорин.

17

Рейч гледаше надолу. Бе хвърлил бърз поглед на Намарти и друго не му трябваше. Преди десет години, когато младежът беше изпратен да подлъже Джоу-Джоу Джоуранъм към неговата гибел, срещна този мъж и сега няколко секунди му бяха предостатъчни.

За тия десет години Намарти се бе променил леко. Гневливостта и омразата все още бяха доминиращите черти, които човек виждаше у него (или поне Рейч ги виждаше, защото той осъзна, че не е безучастен свидетел) и те сякаш трайно го бяха мумифицирали. Лицето му беше малко по-изпито, косата — изпъстрена със сиво, обаче тънките му устни сключваха същата твърда линия, а тъмните му очи святкаха опасно както винаги.

Това бе достатъчно и Рейч се стараеше да отклонява погледа си встрани. Усещаше, че Гембъл Дийн Намарти не е от хората, които биха се привързали към някой, дето може да ги гледа право в очите.

Намарти сякаш поглъщаше с взор Рейч, но леко презрителната усмивка, която сякаш винаги висеше на лицето му, не изчезна.

Той се обърна към Андорин, неспокойно застанал настрани, и каза, като че ли обектът на разговора не присъстваше:

— Ето го значи човека.

Андорин кимна и устните му оформиха едно беззвучно „Да, шефе“.

Шефът рязко рече на Рейч:

— Името?

— Планчет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — говореше внимателно, съвсем според указанията на Андорин. — Аз съм демократ и искам по-голямо участие на хората в процеса на управлението.

Очите на Намарти се стрелнаха към Андорин:

— Оратор.

После върна погледа си към Рейч:

— Ще поемеш ли риск заради каузата?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату