— Всякакъв, господине.
— Ще вършиш ли каквото ти кажат? Без въпроси? Без да се отмяташ?
— Ще следвам заповедите.
— Знаеш ли нещо за градинарството?
Рейч се поколеба:
— Не, господине.
— Значи си транторианец? Роден си под купола?
— Роден съм в Милимару, господине, но отраснах в Дал.
— Много добре — рече Намарти. После се обърна към Глеб Андорин: — Изведи го и го предай временно на хората, които чакат отвън. Те ще се погрижат добре за него. Сетне се върни. Искам да поговорим.
Когато другият се върна, у Намарти имаше голяма промяна. Очите му святкаха, а устните му се бяха разкривили в дива усмивка.
— Андорин — извика той, — боговете, за които онзи ден говорихме, са с нас до такава степен, каквато не съм си и представял.
— Аз ти казах, че човекът става за нашите цели.
— Става много повече, отколкото си мислиш. Знаеш, разбира се, историята как Хари Селдън, почитаемият ни Първи министър, изпратил своя син — или по-скоро осиновеното си дете — да види Джоуранъм и да постави капана, където той въпреки съвета ми попадна.
— Да — Андорин кимна с отегчение. — Историята ми е известна — каза го с вида на човек, който я знае прекалено добре.
— Виждал съм това момче само веднъж, но ликът му се е отпечатал в съзнанието ми. Смяташ ли, че десетгодишната пауза, фалшивите токове и обръснатите мустаци могат да ме подлъжат? Този твой Планчет е Рейч, осиновеният син на Хари Селдън.
Андорин пребледня и за миг престана да диша.
— Сигурен ли си, шефе? — попита той.
— Толкова сигурен, колкото че стоиш тук пред мен и че си довел сред нас един враг.
— Нямах никаква представа…
— Не се притеснявай — успокои го Намарти. — Мисля, че в целия си празен живот на аристократ не си направил нищо по-добро. Ти изигра ролята, която боговете ти бяха отредили. Ако не знаех кой е, той може би щеше да осъществи онова, което несъмнено възнамерява: да ни шпионира отвътре и да издава най- тайните ни планове. Ала тъй като аз знам кой е, нещата се обръщат. Сега ние разполагаме с всичко.
Намарти потърка доволно ръце и неуверено, сякаш чувстваше колко не му приляга, се засмя.
18
Манела замислено рече:
— Струва ми се, че повече няма да те виждам, Планчет.
Рейч се изтриваше след душа.
— Защо?
— Глеб Андорин не иска.
— Така ли?
Манела вдигна гладките си рамене:
— Казва, че те чака важна работа и нямаш вече време за глупости. Може би има предвид, че ще получиш по-добра служба.
Рейч застина:
— Каква служба? Спомена ли нещо по-специално?
— Не, но каза, че ще отива в Императорския сектор.
— Аха. Често ли ти съобщава такива работи?
— Нали знаеш, Планчет — когато са в леглото, мъжете много приказват.
— Знам — потвърди Рейч, който винаги внимаваше да не го прави. — И какво друго разправя?
— Защо питаш? — тя се понамръщи. — Той също винаги пита за теб. Забелязала съм, че мъжете все подпитват един за друг. Как мислиш, защо е тъй?
— Какво си му говорила за мене?
— Малко неща — само че си много свестен тип. Естествено не съм му казала, че те харесвам повече от него. Това би наранило чувствата му, а също и на мен няма да ми е от полза.
Рейч вече се беше облякъл.
— В такъв случай сбогом.
— Предполагам, че е за известно време. Глеб може да си промени мнението. Разбира се, бих искала да ида в Императорския сектор — ако ме вземат. Никога не съм била там.
Рейч едва не се изпусна, но свари да се закашля и после рече:
— И аз никога не съм ходил.
— Там са най-големите сгради, най-хубавите местенца и най-шикарните ресторанти; там живеят богаташите. Бих желала да се срещна с някои богаташи — искам да кажа, освен с Глеб.
— Предполагам — забеляза Рейч, — че не успяваш да измъкнеш много от хора като мен.
— Имаш право. Човек не може през цялото време да мисли за кредити, обаче понякога трябва. Особено откакто ми се струва, че взех да омръзвам на Глеб.
Рейч се почувства длъжен да каже:
— Ти на никого не можеш да омръзнеш. — Сетне разбра, донякъде за свое учудване, че наистина го мисли.
Манела въздъхна:
— Мъжете винаги разправят така. Във всеки случай беше хубаво с теб, Планчет. Пази се и, кой знае, навярно пак ще се видим.
Рейч кимна и откри, че думите не му стигат. Нямаше никакъв начин да каже или направи нещо, за да изрази чувствата си.
Насили се да размишлява за друго. Трябваше да открие какво планират хората на Намарти. Щом го откъсват от Манела, сигурно решителният момент скоро ще дойде. Всичко, на което би могъл да се опре, беше този странен въпрос за градинарството.
Пък и вече не можеше да съобщи на Селдън нищо ново. От срещата му с Намарти го следяха отблизо и всички пътища за комуникация бяха прекъснати, а ако той предадеше новините, едва след като те престанат да бъдат новини, това би означавало, че се е издънил.
19
Хари Селдън нямаше добър ден. Не бе получавал вести от Рейч от първото му съобщение насам и губеше представа от ситуацията.
Като се изключи естествената му тревога за безопасността на Рейч (положително щеше да разбере, ако се случеше нещо лошо), той се безпокоеше и за това какво всъщност би могло да бъде планирано.
Би трябвало да е някакъв хитър ход. Пряка атака срещу самия Дворец беше напълно изключена. Мерките за сигурност там бяха прекалено строги. Е, щом е тъй, какво друго достатъчно ефективно действие биха успели да планират?
Всичко туй го държеше буден нощем и го разсейваше през деня.
Сигналната лампа светна:
— Вашата среща в два часа, господине…
— Каква е тая среща в два часа?
— Мандел Грубер, градинарят. Той има необходимите сертификати.
Селдън си спомни:
— Да, пратете го при мен.
Сега не бе времето да се среща с градинаря, ала в момент на слабост се бе съгласил — човекът изглеждаше твърде объркан. Първият министър не би трябвало да изпада в такива състояния на слабост,
