Манела се поколеба. Наистина бе много привързана към Хари Селдън. Помисли си: „Кой ли не, само че как да ти кажа?“
Само че как пък можеше да не му каже? Така че тя рече:
— Хари, ти самичък си й го пъхнал в главата.
— Аз?
— Разбира се, ти от месеци говориш, че ставаш на шестдесет и непрекъснато се оплакваш, че остаряваш. Единствената причина хората да организират този празник е да те ободрят.
— Не е шега да навършиш шестдесет — важно забеляза Селдън. — Почакай, почакай! Сама ще разбереш.
— Да, ако имам късмет. Някои не стигат до шестдесетте. Както и да е, ако говориш само за това, че ставаш на шестдесет и си стар, накрая можеш да изплашиш едно впечатлително момиченце.
Хари Селдън въздъхна и придоби загрижен вид:
— Съжалявам, но не ми е леко. Виж ми ръцете. Започват да се покриват с петна и скоро ще се разкривят. Вече почти нищо не умея да направя като извъртач. Сигурно едно дете може да ме повали на колене.
— И с какво това те различава от останалите шестдесетгодишни? Във всеки случай мозъкът ти работи както винаги. Колко пъти си казвал, че той е най-важният?
— Знам, обаче ми липсва тялото.
Манела рече с мъничко злоба:
— Особено при положение, че Дорс сякаш хич не остарява.
Селдън се запъна:
— Ами-и… предполагам, че да. — и погледна настрани.
Явно не желаеше да обсъжда този въпрос.
Манела тъжно изгледа своя свекър. Белята беше, че Хари нищо не знаеше за децата — или дори въобще за хората. Чудно как е бил толкова време Първи министър на стария Император и пак не е научил повече за другите.
Разбира се, той бе напълно потънал в тая негова психоистория, боравеща с квадрилиони, което в крайна сметка означаваше, че изобщо не се занимава с хората като личности. И откъде ли би могъл да знае нещо за децата, когато не бе имал никакъв контакт с тях освен с Рейч, появил се в живота му вече като дванадесетгодишен? Сега имаше Уонда, която за него беше — и вероятно щеше да остане — пълна загадка.
Манела премисли всичко туй с топло чувство. Изпитваше невероятно желание да защитава Хари Селдън от света, който той не разбираше. Това бе единственият пункт, където тя и свекърва й, Дорс Венабили, се спогаждаха и обединяваха — желанието да защитават Хари.
Преди десет години Манела бе спасила живота на Селдън. По своята странна логика Дорс беше възприела събитието като нарушаване на нейните права и никога не прости напълно на снаха си.
На свой ред Селдън също бе спасил живота на Манела. Тя затвори за миг очи и цялата сцена пак оживя пред нея, сякаш се развиваше в момента.
3
Беше седмица след убийството на Клеон — една ужасна седмица. Целият Трантор тънеше в хаос.
Хари Селдън все още държеше поста Първи министър, но бе очевидно, че не притежава власт. Той повика Манела Дюбанка.
— Искам да ви благодаря, загдето спасихте живота на Рейч и моя собствен живот. Досега просто не успях да го направя — сетне с въздишка добави: — Тази седмица почти нямах възможност да направя каквото и да било.
Манела попита:
— Какво стана с лудия градинар?
— Екзекутираха го! На момента! Без съд! Опитах се да го спася, като изтъкнах, че е бил невменяем, обаче и дума не можеше да става. Каквото и друго да бе сторил, каквото и престъпление да бе извършил, щяха да приемат, че е ненормален, и да го пощадят. Щяха да го осъдят — да го затворят и да го подложат на лечение, — ала въпреки това да го пощадят. Но да убиеш Императора… — Селдън тъжно поклати глава.
Манела трепна:
— Сега какво ще стане, Първи министре?
— Ще ви кажа какво мисля. С Ентунската династия е свършено. Синът на Клеон няма да го замести на трона. Не вярвам, че и сам го иска. Той на свой ред се бои от убийство и аз ни най-малко не го упреквам. За него ще бъде много по-добре да се оттегли в някое от семейните имения на Външните светове и там да живее спокойно. Тъй като е член на императорското семейство, несъмнено ще му разрешат. Ние с вас може да имаме по-скромен късмет.
Манела се намръщи:
— В какъв смисъл, господине?
Селдън се прокашля:
— Възможно е да се сметне, че понеже вие сте убила Глеб Андорин, той е изпуснал бластера си, който е станал достъпен за Мандел Грубер, а Грубер пък го е използвал, за да застреля Клеон. Ето защо вие носите голяма част от отговорността за престъплението и дори би могло да се каже, че всичко е било предварително подготвено.
— Но това е смешно. Аз съм служителка на силите за сигурност и изпълнявах дълга си — правех онуй, което ми бе наредено да правя.
Селдън тъжно се усмихна:
— Вие спорите логично, а за известно време логиката няма да е на мода. Това, което ще се случи, е, че при липсата на законен наследник на имперския трон ние сме обречени да имаме военно управление.
(В следващите години, когато Манела започна да разбира психоисторическите методи, тя се чудеше дали Хари Селдън е използвал някоя техника, за да открие какво е трябвало да стане, защото военното управление наистина се превърна във факт. Тогава обаче той въобще не спомена за току-що разперилата криле своя теория.)
— Ако реално се стигне до подобно управление — продължи Селдън, — те ще трябва незабавно да установят твърда власт, да смажат всички прояви на непокорство, да действат енергично и жестоко, дори и влизайки в противоречие със здравия разум и законите. Ако военните, госпожице Дюбанка, ви обвинят, че сте участник в заговор за смъртта на Императора, ще ви убият не като акт на справедливост, а като начин да сплашат хората от Трантор. Щом стана въпрос за това, те могат да кажат, че и аз съм участвал в заговора. Все пак аз отидох да посрещна градинарите, което не беше моя работа. Ако не го бях сторил, нямаше да има опит да ме убият, вие нямаше да стреляте и Императорът щеше да остане жив. Виждате ли как всичко си идва на мястото?
— Не вярвам, че могат да го направят.
— Да речем, че няма да го направят. Аз ще им предложа нещо, което може би — само може би — няма да желаят да отблъснат.
— Какво е то?
— Ще им предложа да си подам оставката като Първи министър. Те не ме искат и няма да ме държат на тоя пост. Обаче аз имам поддръжници в Императорския двор и, което е дори по-важно, доста хора от Външните светове ме намират приемлив. Туй означава, че ако хората от Императорската гвардия ме изхвърлят, даже и да не ме екзекутират, ще си навлекат неприятности. Ако, от друга страна, си подам оставката, декларирайки убеждението, че онова, от което Трантор и Империята се нуждаят, е военното управление, в такъв случай на практика ще им помогна, нали разбирате?
Той се позамисли и сетне продължи:
— Ех, съществува и онази дреболия с психоисторията.
Тогава за пръв път Манела чу тая дума.
— Какво е това?
