— Нещо, над което работя. Клеон силно вярваше във възможностите му — повече, отколкото аз навремето вярвах — и в Двора се шири мнението, че психоисторията е или може да бъде мощен инструмент, който ще съдейства на правителството, независимо какво е то. Фактът, че нищо не знаят за научните тънкости, няма никакво значение. Предпочитам въобще да не узнаят. Липсата на познания може да засили онова, което бих нарекъл суеверен аспект на положението. В тоя случай ще ме оставят да продължа изследванията си като частен гражданин или поне така се надявам. А това ме връща към вас.
— И по-точно?
— Каня се да поискам като част от сделката да ви бъде позволено да се уволните от службите за сигурност и срещу вас да не се предприемат никакви мерки във връзка със събитията около убийството. Би трябвало да успея да го издействам.
— Но вие говорите аз да приключа кариерата си!
— Вашата кариера е приключена във всички случаи. Даже Императорската гвардия да не издаде заповед за екзекуцията ви, можете ли да си представите, че ще ви разрешат и по-нататък да работите като офицер в сигурността?
— Тогава какво да правя? От какво ще живея?
— Аз ще се погрижа за това, госпожице Дюбанка. По всяка вероятност ще се върна в Стрилингския университет с щедра субсидия за моите психоисторически изследвания и съм убеден, че ще намеря едно място за вас.
С широко отворени очи Манела каза:
— Защо ви е да…
— И още питате — натърти Селдън. — Вие спасихте живота на Рейч и моя живот. Как можете да си мислите, че нищо не ви дължа?
Стана така, както той предрече. Хари Селдън елегантно си подаде оставката от поста, който бе заемал в продължение на десет години. Току-що сформираното военно правителство — хунта, ръководена от някои членове на Императорската гвардия и на въоръжените сили — му връчи пресилено благодарствено писмо за заслугите му. Той се върна в Стрилингския университет и Манела Дюбанка, освободена от поста й като служител на сигурността, замина със Селдън и неговото семейство.
4
Рейч влезе, духайки в шепите си:
— Напълно поддържам съзнателната промяна на времето. Човек не иска под купола винаги да е едно и също. Днес обаче го направиха малко прекалено студено и освен това пуснаха вятър. Мисля, че най-после някой трябва да се оплаче на службата за атмосферен контрол.
— Не знам дали службата е виновна — кимна Селдън. — Напоследък всичко се управлява по- трудно.
— Е, да. Изхабяване — Рейч приглади гъстите си черни мустаци с опакото на дланта.
Правеше го често, сякаш така и не бе успял да превъзмогне мисълта за няколкото месеца, прекарани без мустаци в Уай. Беше натрупал малко килограми около талията и въобще бе започнал да прилича на добре задоволен представител на средната класа. Дори далянският му акцент се позагуби.
Той свали лекия си комбинезон и каза:
— И как е старият рожденик?
— Не може да се примири. Почакай, сине, почакай. Скоро ти ще си празнуваш четиридесетгодишнината. Ще видим дали ще ти се струва смешно.
— Няма да е толкова смешно, колкото на шестдесет.
— Стига сте се шегували — вметна Манела, която разтриваше ръцете на Рейч, за да ги стопли.
Селдън разпери длани:
— Не правим добре, Рейч. Жена ти счита, че всички тия приказки за шестдесетата ми годишнина са накарали малката Уонда да изпадне в размисли за възможността да умра.
— Наистина ли? — попита Рейч. — Значи това е обяснението. Отбих се да я видя и тя моментално ми довери, че е сънувала лош сън. Че ще умреш ли?
— Очевидно — отвърна Селдън.
— Ех, ще й мине. Не можеш да спреш лошите сънища.
— Според мен не е толкова безобидно — рече Манела. — Тя се е замислила здравата, което не й е полезно. Смятам да разбера откъде е дошло.
— Както кажеш, Манела — съгласи се Рейч. — Ти си скъпата ми женичка и каквото кажеш за Уонда, става — и той пак приглади мустаците си.
Скъпата му женичка! Съвсем не беше лесно да я направи своя скъпа женичка. Рейч помнеше какво бе отношението на майка му към тази възможност. Ще ми говорят за кошмари! Не друг, а той сънуваше постоянно кошмари, в които трябваше отново и отново да се среща с разгневената Дорс Венабили.
5
Първият ясен спомен на Рейч след излизането му от предизвиканото чрез десперанцата изпитание бе, че го бръснат.
Почувства как виброострието се движи по бузата му и слабо рече:
— Бръснарю, не пипай около горната ми устна. Искам си пак мустаците.
Бръснарят, който вече беше получил указания от стария Селдън, му поднесе едно огледало, за да го успокои.
Седналата на леглото му Дорс Венабили каза:
— Остави го да работи, Рейч. Не се вълнувай.
Младежът веднага обърна очи към нея и се умълча. Когато бръснарят си отиде, Дорс попита:
— Как се чувстваш, Рейч?
— Скапан — промърмори той. — Толкова съм потиснат, че не мога да издържа.
— Това е последица от десперанцата, която са ти давали. Ефектът постепенно ще изчезне.
— Не ми се вярва. Колко мина оттогава?
— Няма значение. Ще отнеме известно време. Бяха те претъпкали.
Той неспокойно се озърна:
— Манела идвала ли е да ме види?
— Оная жена ли? — (После свикна да чува Дорс да говори за Манела с тези думи и този тон.) — Не. Още не си за посетители.
И като разгада изражението на лицето му, Дорс добави:
— Аз правя изключение, Рейч, защото съм ти майка. И за какво тая жена трябва да идва? Не си много за гледане.
— Това е още една причина да я видя — промърмори Рейч. — Искам да ме види в най-лошото ми състояние — той обезсърчено се обърна на хълбок. — Искам да спя.
Дорс Венабили поклати глава. По-късно същия ден тя каза на Селдън:
— Не знам какво ще правим с Рейч. Станал е съвсем неразумен.
Селдън отвърна:
— Той не е добре, Дорс. Дай му възможност да се съвземе.
— Непрекъснато мрънка за оная жена, как й беше името?
— Манела Дюбанка. Не е трудно за помнене.
— Мисля, че планира да имат общо домакинство. Да живее с нея. Да се ожени за нея.
Селдън вдигна рамене:
— Рейч е на тридесет — достатъчно е възрастен да решава сам.
— Навярно трябва да кажем нещо като негови родители.
Хари въздъхна:
— Сигурен съм, че вече си го казала, Дорс. И щом вече си го казала, сигурен съм, че Рейч ще направи
