— Не и аз, маестро.
— Надявам се, че нямаш нищо против, но не искам това да се случва. Психоисторическите елементи трябва да се описват функционално, а не персонално. Щом се намесят личности, появяват се лоши чувства.
— Ясно ми е и съм напълно съгласен, Маестро.
— Всъщност — с нотка на виновност рече професорът — винаги съм усещал, че не е редно да говорим за основните Селдънови уравнения на психоисторията. Проблемът е там, че този термин е използван толкова години и не е практично да се опитваме да го променяме.
— Ако ме извините, маестро, ще отбележа, че вие сте изключение. Мисля, никой не би оспорил, че откриването на психоисторическата наука се дължи изцяло на вас. Само че с ваше позволение бих желал да се върна на срещата ви с генерал Тенар.
— Какво повече да бистрим за нея?
— Все се чудя дали няма да е по-добре, ако вие нито го видите, нито разговаряте с него, нито си имате някакво вземане-даване.
— Как да го избягна, като ме кани на среща?
— Бихте могли да се престорите на болен и да изпратите някой друг вместо вас.
— Кого?
Илар не отвърна, но мълчанието му бе красноречиво.
— Доколкото разбирам, теб — рече Селдън.
— Дали не трябва точно това да направим? Аз съм съгражданин по сектор на генерала, което би имало известно значение. Вие сте човек зает, годините ви са напреднали и няма да е трудно Тенар да повярва, че не сте съвсем добре. И ако го видя аз, а не вие — моля да ме извините, маестро, — ще мога да шикалкавя и маневрирам доста по-лесно от вас.
— Искаш да кажеш — да лъжеш.
— Ако стане нужда.
— Рискуваш прекалено.
— Не чак толкова. Съмнявам се, че ще нареди да ме екзекутират. Ако го разгневя, което е напълно възможно, бих могъл да се позова — или вие да се позовете — на моята младост и неопитност. При всички случаи ще бъде значително по-безопасно аз да се забъркам в някоя каша, отколкото вие. Мисля за Проекта — той може да напредне без мен много по-бързо, но не и без вас.
Селдън намръщено каза:
— Нямам намерение да се крия зад гърба ти, Илар. Ако генералът иска да ме види, ще ме види. Няма да треперя и да те пращам да рискуваш вместо мене. За какъв ме смяташ?
— За прям и честен човек, докато сега има нужда от някой, който не е искрен.
— Ако се наложи, ще съумея да бъда неискрен. Моля те, колега, не ме подценявай.
Другият безнадеждно сви рамене:
— Добре. Мога да споря с вас само до известна точка.
— Всъщност, Илар, бих желал да не бяхте отлагали срещата. По-скоро щях да пропусна моя рожден ден, за да се запозная с генерала, отколкото обратното. Това тържество не беше моя идея — гласът му заглъхна с ръмжене.
— Съжалявам — промълви Тамуил Илар.
— Хубаво — кимна примирено Селдън, — ще видим какво ще стане.
Той се обърна и излезе. Понякога горещо му се приискваше да направи онова, на което казваше „затягане на гайките“, та да е сигурен, че всичко ще върви, както го планира, и да не остави на подчинените си никакви пътища за маневриране. Туй обаче щеше да погълне много време, огромни усилия и щеше напълно да го лиши от каквато и да било възможност той самият да работи над психоисторията — а в добавка просто характерът му не бе такъв.
Въздъхна. Трябваше да поговори с Юго Амарил.
10
Селдън влезе без предупреждение в кабинета на Амарил.
— Юго — рязко рече, — срещата с генерал Тенар е била отложена — и се настани със съвсем кисело изражение.
На Амарил му бяха потребни обичайните няколко мига да откъсне мозъка си от работата. Накрая вдигна очи и каза:
— Какво е измислил за оправдание?
— Не той, а неколцина от нашите математици са уредили едноседмично отлагане, за да не се наруши честването на рождения ми ден. Ужасно ме раздразниха.
— Защо си ги оставил да го направят?
— Не съм ги оставял. Просто решили на своя глава да уредят нещата — сви рамене Хари. — Донякъде аз съм си виновен. Толкова време хленчих, че ставам на шестдесет, та всеки си мисли, че трябва да ме развесели, като попразнуваме.
— Разбира се, можехме да използваме тази седмица — отбеляза Амарил.
Селдън приседна по-напред и мигом застана нащрек:
— Нещо не е наред ли?
— Не. Струва ми се, че не, но нямаше да е зле още да поразчепкаме. Слушай, Хари, за пръв път от тридесет години психоисторията е стигнала дотам наистина да може да направи предвиждане. Не е кой знае какво — просто една шепа от огромния контингент на човечеството, — ала засега е най-доброто, което сме имали. Така. Искаме да се възползваме от обстоятелствата, да разберем как действа, да си докажем, че психоисторията е онова, което си мислим: предсказваща наука. Тъй че няма да е излишно да се уверим, че не сме прозяпали нещо. Дори и дребното предсказание е сложно и още някоя седмица проучване би била добре дошла.
— Отлично. Преди да ида да видя генерала, ще си поговоря с теб по въпроса, та да въведем нужните промени в последната минута. Междувременно, Юго, не допускай да изтече каквато и да е информация за това към останалите — към никого. Ако се издъним, не искам хората от Проекта да се обезсърчат. Двамата ще си преглътнем провала и ще продължим да опитваме.
Рядка, изпълнена с копнеж усмивка мина по лицето на Амарил:
— Двамата с тебе. Помниш ли кога бяхме наистина само двамата?
— Помня много добре и не си мисли, че ония дни не ми липсват. Нямахме възможност да работим с…
— Нямахме даже първичния радиант, да не говорим за електролупата.
— Но това бяха щастливи дни.
— Щастливи — рече Амарил и кимна.
11
Университетът беше преобразен и Хари Селдън не можеше да сдържи задоволството си.
Централните помещения от комплекса на Проекта изведнъж се изпъстриха и осветиха и холограми запълниха въздуха с подвижни тримерни изображения на Селдън, които възникваха тук и там по различно време. Ето я усмихнатата и малко по-младолика Дорс Венабили… все още недодялания тийнейджър Рейч… Хари и Амарил, невероятно млади, приведени над компютрите си. За кратко се мярна дори Ето Демерцел и образът му опари сърцето на Селдън с копнеж за стария приятел и за сигурността, която бе чувствал преди заминаването му.
На холографиите никъде не се появяваше Император Клеон. Не че нямаше негови портрети, но при управлението на хунтата не беше мъдро да се припомня на хората за предишната Империя.
Изображенията се изляха навън и започнаха да насищат помещение след помещение, сграда след сграда. Кой знае как бяха намерили време да превърнат целия университет в екран, подобен на който рожденикът нито бе виждал, нито някога си бе представял. Дори светлините на купола бяха приглушени, та
