деца наоколо щяха да се превиват или да са умрели.
— Знам — промърмори той, — знам.
Запъти се нанякъде и почти не забеляза Дорс, когато мина покрай нея. Тя го хвана за лакътя.
— Каква е тая гримаса? — попита. — Изглеждаш угрижен.
— Спомних си за Уондиния лимонаден синдром.
— И аз, но засега нищо не ми е хрумнало.
— Не мога да престана да мисля за възможността от отравяне.
— Престани. Уверявам те, че всеки къс храна и всяка капка на нашето парти са молекулярно проверени. Зная, че ще решиш, че пак съм изпаднала в моята типична параноя, обаче задачата ми е да те пазя и именно това правя.
— И всичко е…
— Няма отрова. Гарантирам.
Селдън се усмихна:
— Е, добре. Успокоих се. Всъщност не си мислех…
— Да се надяваме — сухо отсече Дорс. — Това, което ме безпокои далеч повече от този мит за отровата, е, че подир няколко дни се каниш да видиш онова чудовище Тенар.
— Не го наричай чудовище, Дорс. Внимавай. Заобиколени сме от уши и езици.
Тя веднага понижи глас:
— Сигурно си прав. Само се огледай. Всичките усмихнати, а кой знае кой от нашите „приятели“ ще докладва на главния и на шайката му, когато нощта мине. Ех, хора! Като си помислиш, че след тези хиляди векове все още съществува такова долно предателство. Толкова ненужно ми се вижда. Ала знам каква вреда може да нанесе. Ето защо трябва да дойда с теб, Хари.
— Не е възможно, Дорс. Само ще ми усложниш задачата. Ще ида сам и няма да имам никакви неприятности.
— Но ти въобще нямаш представа как да се оправиш с генерала.
Селдън помрачня:
— А ти имаш ли? Говориш също като Илар. И той е убеден, че аз съм един безпомощен стар глупак. И той иска да дойде с мен — или, по-скоро, да иде вместо мен. Чудя се колко ли души на Трантор желаят да заемат моето място — добави Хари с явен сарказъм. — Дузини? Милиони?
12
От десет години Галактическата империя беше без Император, обаче тази липса изобщо не се отразяваше на начина, по който се управляваха императорските имоти. Хилядолетните традиции обезсмисляха отсъствието на монарха.
Това, разбира се, означаваше, че нямаше облечена в императорска мантия фигура, която да властва над различните церемонии. Нямаше го гласа на Императора да дава заповеди; не се изказваха императорски желания; не се чувстваше нито императорското задоволство, нито императорското раздразнение; удоволствията на Негово величество не сгряваха никой от дворците; неразположенията му не ги помрачаваха. Покоите на Клеон I в Малкия дворец бяха празни — императорското семейство не съществуваше.
И въпреки всичко армията градинари държеше парка в идеална форма. Друга армия от служители поддържаше постройките в идеално състояние. Всеки ден върху леглото на Императора — в което никой не спеше — слагаха нови чаршафи; стаите биваха почиствани; всичко работеше така, както винаги бе работило; и целият огромен персонал се трудеше така, както се бе трудил винаги. Висшите чиновници даваха нареждания, каквито биха давали, ако Императорът беше жив, нареждания, за които бяха сигурни, че той би ги дал. В много случаи, особено в горните ешелони, персоналът бе същият както в последния ден от живота на Клеон. Когато взимаха нови хора, внимателно ги подбираха и обучаваха според традициите, на които щяха да служат.
Сякаш грамадната Империя, привикнала към властването на Императора, настояваше на подобно призрачно управление, за да се крепи в едно цяло.
Хунтата знаеше това или, ако не го знаеше, смътно го усещаше. За десет години никой от военните, дето бяха командвали Империята, не се бе нанесъл в покоите на монарха в Малкия дворец. Те можеха да са всякакви, обаче не бяха от императорски род и разбираха, че тук нямат права. Населението, което понасяше загубата на свободата си, не би приело и най-нищожния белег на неуважение към Императора — жив или мъртъв.
Дори генерал Тенар не се премести в грациозната постройка, която толкова време бе приютявала дузина различни династии. Той живееше и работеше в една от сградите в края на парка — грозотии, но грозотии, които бяха изградени като крепости и бяха достатъчно яки, за да издържат истинска обсада, а до тях се разполагаха постройки, обитавани от безчет стражи.
Тенар беше набит и с мустаци. Те не бяха от пищния, преливащ далянски тип, ами внимателно подстригани й прилепваха към горната устна, оставяйки ивица кожа между космите и ръба на устната. Мустаците бяха кафяви, а Тенар имаше студени сини очи. Вероятно в по-младите си години е бил привлекателен, ала сега лицето му бе подпухнало, а очите представляваха само цепки, в които преобладаващата емоция беше гневът.
И така, той ядосано — като човек, който се чувства абсолютен властелин на милиони светове, но въпреки всичко не смее да се нарече Император — каза на Хендър Лин:
— Мога да си основа своя собствена династия — и се огледа навъсено. — Това място не подхожда за господаря на Империята.
Лин кротко рече:
— Важното е човек да е господар. По-добре да бъдеш господар в една кабинка, отколкото фигурант в някой дворец.
— Най-добре обаче е да господстваш в дворец. Защо пък не?
Лин носеше титлата полковник, но бе съвсем сигурно, че никога не е участвал в каквито и да е военни действия. Службата му беше да казва на Тенар онова, което той искаше да чуе, и да свежда заповедите му без изменение до знанието на останалите. При случай — стига да изглеждаше безопасно — можеше и да се опита да насочи Тенар към по-благоразумно поведение.
Лин бе известен като „лакея на Тенар“ и го знаеше, макар то да не го безпокоеше. Така той стоеше на завет, а пък бе виждал сгромолясването на хора, които бяха твърде горди, за да станат лакеи.
Разбира се, можеше да дойде час, когато самият Тенар щеше да бъде погребан във вечно променящата се панорама на хунтата, но Лин чувстваше с някаква доза философска настройка, че навреме ще го усети и ще се спаси. А имаше вероятност и да не успее. Всяко нещо се плащаше.
— Няма причини да не основете династия, генерале — каза Лин. — През дългата имперска история мнозина са го правили. Само че за целта е нужно време — хората привикват бавно. Обикновено едва вторият или третият член на династията бива напълно възприет като Император.
— Това не го вярвам. Достатъчно ми е да се обявя за новия Император. Кой ще посмее да го оспори? Добре владея положението.
— Така е, генерале. На Трантор и на повечето Вътрешни светове вашата власт е неоспорима, ала все пак е възможно много от Външните светове — поне засега — да не приемат нова императорска династия.
— Външни светове, Вътрешни светове… Който има военната сила, управлява всичко. Това е стара имперска максима.
— Максимата е хубава — рече Хендър Лин, — но днес доста от провинциите имат собствени въоръжени сили, които могат да използват не на ваша страна. Времената са трудни.
— Значи ме съветваш да съм предпазлив?
— Винаги ви съветвам да сте предпазлив, генерале.
— И някой ден може да излезе, че по такъв начин си ме съветвал в повече, отколкото е трябвало.
Лин сведе глава:
— Мога да ви препоръчам само нещо, което ми се вижда, че е добро и полезно за вас, генерале.
