— И ти мислиш, че трябва да се срещна с него?
— Да, за да прецените качествата му и да решите какво да правим. Само бъдете предпазлив, понеже той е много известен.
— И по-рано съм си имал работа с известни хора — мрачно отвърна Тенар.
13
— Да — забеляза уморено Хари Селдън, — голям триумф беше. Изкарах чудесно. Не мога да изтрая да стана на седемдесет, та да го повторя. Истината обаче е, че съм изтощен.
— Тогава добре се наспи през нощта, татко — кимна с усмивка Рейч. — Лекарството е просто.
— Не зная доколко ще успея да се отпусна, когато след няколко дни ще трябва да се срещна с нашия велик ръководител.
— Няма да го видиш сам — строго рече Дорс Венабили.
Селдън се намръщи:
— Това повече не го казвай, Дорс. За мен е важно да го видя насаме.
— Но така няма да си в безопасност. Помниш ли какво стана преди десет години, когато не ми позволи да дойда с теб да посрещнеш градинарите?
— Както ми го напомняш по два пъти седмично, Дорс, няма шанс да го забравя. И сега обаче смятам да ида сам. Какво може да ми направи, ако един съвършено безопасен стар човек като мен отиде да разбере намеренията му?
— Е, какво мислиш, че ще иска? — запита Рейч, гризейки кокалчето на пръста си.
— Предполагам, че ще бъде онова, което винаги искаше Клеон. Ще излезе, че е открил, че психоисторията по някакви пътища може да предвижда бъдещето, и ще пожелае да я използва за собствените си цели. Преди близо тридесет години казах на Клеон, че науката още не може да го прави, и продължих да му го повтарям през целия период на службата ми като Първи министър, а сега ще трябва да потвърдя същото на генерал Тенар:
— Смяташ ли, че ще ти повярва? — усъмни се Рейч.
— Ще измисля начин да бъда убедителен.
— Не искам да ходиш сам — рече Дорс.
— Това, че не искаш, Дорс, не променя нещата.
В тоя момент се намеси Тамуил Илар:
— Аз съм единственият човек тук, който не е от семейството, и не знам дали моята забележка ще е добре дошла.
— Давай — кимна Селдън. — Щом сте почнали, карайте всички.
— Бих желал да предложа компромисен вариант. Защо с маестрото да не идем още няколко души? Само няколко. Можем да се държим като негов триумфален екскорт, един вид като финал на честването на рождения му ден. Чакайте, нямам предвид всичките да се стълпим в кабинета на генерала. Нямам предвид дори да влезем в парка на Императорския дворец. Може просто да наемем хотелски стаи в Императорския сектор близо до парка — хотелът „Краят на купола“ идеално ще ни пасне — и навярно генералът също ще си отбележи едно наум. Ако знае, че там ние ви чакаме да се върнете, може да се откаже да се държи неприятно.
След тези думи се възцари дълбока тишина. Най-после Рейч промълви:
— Струва ми се много демонстративно. Не съвпада с образа, който светът си е изградил за татко.
Но Дорс рече:
— Не ме интересува образът на Хари. Интересува ме неговата безопасност. Според мен, щом не можем да влезем при генерала или в императорския парк, струпването ни толкова близо до Тенар, колкото е възможно, би ни свършило добра работа. Благодаря ви, доктор Илар, за твърде полезното предложение.
— Не искам да го правите — възпротиви се Селдън.
— Аз обаче искам — каза Дорс — и щом не мога да ти осигуря по-непосредствена лична защита, ще настоявам.
Манела, която дотогава слушаше; без да коментира, се намеси:
— Посещението в „Краят на купола“ може да излезе голямо забавление.
— Не си мислех за забавления — уточни Дорс, — но приемам, че си ме подкрепила.
Така и стана. На следния ден двайсетина души от висшия ешелон на Психоисторическия проект се настаниха в „Краят на купола“ в стаи, които гледаха към откритите земи на императорския парк.
На другата вечер Хари Селдън бе арестуван от въоръжени стражари на генерала и отведен на срещата.
Почти в същия час изчезна Дорс Венабили, ала нейното отсъствие дълго време не беше забелязано. Когато го забелязаха, никой не знаеше какво й се е случило и веселото празнично настроение бързо се превърна в мрачно предчувствие.
14
Дорс Венабили бе живяла десет години в комплекса на Императорския дворец. Като жена на Първия министър тя имаше достъп до този комплекс и можеше свободно да излиза от купола под открито небе, а за пропуск й служеха пръстовите отпечатъци.
В бъркотията след убийството на Клеон не й отнеха привилегията и сега, когато за пръв път от оня ужасен ден поиска да прекрачи в земите на Двореца, Дорс можеше да го направи.
Всякога бе знаела, че ще го стори толкова лесно само веднъж, защото щом я разкриеха, щяха да анулират пропуска й — но точно днес беше моментът да рискува.
Излезе ли на открито, небето рязко притъмня и тя усети, че температурата определено се понижи. Светът под купола винаги бе държан малко по-светъл през нощния период, отколкото е естествената нощ, и малко по-тъмен през дневния период. И, разбира се, климатът тук винаги беше по-умерен, отколкото навън.
Повечето транторианци не съзнаваха това, тъй като прекарваха целия си живот под този похлупак. За Дорс то бе очаквано, ала всъщност нямаше значение.
Тя пое по централното шосе, към което секцията при хотела „Краят на купола“ се отваряше. Естествено то бе ярко осветено, така че небето в случая не играеше никаква роля.
Дорс знаеше, че няма да измине и стотина метра по пътя, без да бъде спряна, още повече в сегашните параноични дни на хунтата. Непознатото й присъствие незабавно щеше да бъде открито.
Не остана разочарована. Един малък автомобил се впусна към нея и стражарят извика през прозореца:
— Какво правите тук? Къде отивате?
Дорс Венабили игнорира въпросите му и продължи да върви.
Мъжът викна: „Стой!“ Сетне скочи на спирачките и излезе от колата — точно това, което Дорс искаше да стори.
В ръката си стражарят отпуснато държеше бластер, без да заплашва, че ще го използва, а само демонстрирайки неговото наличие. Той рече:
— Вашият справочен номер?
Дорс отвърна:
— Искам колата ти.
— Какво! — служителят изглеждаше побеснял. — Вашият справочен номер! Незабавно! — и сега бластерът се вдигна нагоре.
Дорс спокойно реагира:
— Справочният ми номер не ти трябва — и тръгна към стражаря.
Той направи крачка назад.
— Ако не спрете и не ми дадете вашия справочен номер, ще ви застрелям.
— Не! Пусни бластера!
