верига с няколко лостчета падна върху бюрото. — Ето го.
Техникът го грабна и го заопипва нервно.
— Комплект ли е?
— Пълен.
— Откъде черпи енергия? Пръстът на Малоу легна върху най-голямото лостче, проблясващо матово в оловната си обвивка.
Техникът вдигна поглед. Лицето му беше налято с кръв.
— Сър. аз съм техник старша категория. Зад гърба си имам двадесет години като надзирател и съм учил при великия Блер в университета на Трантор. Ако се опитвате с адско мошеничество да ме уверявате, че малка кутия с размери на… орех, по дяволите, съдържа атомен генератор, за три секунди ще ви изправя пред протектора.
— Тогава сам си го обяснете, ако сте в състояние. Аз твърдя, че устройството е комплектовано.
Червенината на техника бавно изчезна, когато той обви веригата около кръста си и следвайки жеста на Малоу, натисна ръчката. Сиянието, което го обкръжи, се открои бледо и релефно. Бластерът се вдигна, после се поколеба. Техникът бавно го регулира на почти необгарящ минимум. После конвулсивно натисна спусъка и атомният огън безобидно плисна по ръката му.
— А какво ще стане, ако сега ви застрелям и задържа полето? — викна той, като се обърна.
— Опитайте! — отвърна Малоу. — Нима мислите, че съм ви дал единственото си устройство? — Той също беше плътно обвит в светлина.
Техникът се изхили нервно. Бластерът изтрополя върху бюрото.
— И какво е това нищо, тази въздишка, която искате в замяна? — попита той.
— Искам да видя вашите генератори.
— Съзнавате ли, че това е забранено? Ще означава изхвърляне в Космоса и за двама ни…
— Не желая да ги докосвам или да правя каквото и да е с тях. Искам да ги видя отдалеч.
— А ако не?
— Ако не, вие имате защитно поле, но аз притежавам други неща. Например бластер, специално конструиран, за да пробива това поле.
— Хммм! — Погледът на техника се отклони. — Елате с мен.
12
Жилището на техника беше малка двуетажна къща край огромната сграда без прозорци с форма на куб, която се възвисяваше в центъра на града. Малоу премина от едната в другата по подземен проход и се озова в тихата, миришеща на озон, зала на централата.
Петнадесет минути вървя след водача си, без да проговори. Погледът му не пропускаше нищо. Пръстите му не докосваха нищо. После техникът поде с приглушен глас.
— Достатъчно ли ви е? Не мога да имам доверие на моите подчинени в този случай.
— А можете ли въобще да им имате доверие? — попита иронично Малоу. — Видях достатъчно.
Бяха се върнали в кабинета и Малоу каза замислено:
— И всички тези генератори са в ръцете ви?
— Всичките — отвърна техникът с доста явно самодоволство.
— И вие ги поддържате в добро работно състояние?
— Точно така.
— А ако се повредят?
Техникът разтърси възмутено глава.
— Те не се повреждат. Никога не се повреждат. Конструирани са да работят вечно.
— Вечността е много време. Просто да предположим…
— Ненаучно е да се правят предположения за безсмислени случаи.
— Добре. Да предположим, че бях изпепелил някоя важна част? Вероятно машините не са защитени от атомни сили? Да предположим, че прегоря важна връзка или строша Д-кварцов елемент?
— Ами тогава — викна гневно техникът — ще бъдете убит!
— Да, зная това. — Малоу също се развика: — Но какво ще стане с генератора? Можете ли да го поправите?
— Сър — изрева техникът, — получихте честно замяната. Постигнахте каквото искахте. Сега се махайте! Не ви дължа нищо повече!
Малоу се поклони с насмешливо уважение и излезе.
Два дни след това той кацна в базата, където „Далечна звезда“ го чакаше, за да се завърне с него на планетата Терминус.
А след още два дни защитното поле на техника угасна и въпреки всичките му опити да разгадае нещо и псувните му, никога повече не заблестя.
13
Малоу се отпусна почти за първи път от шест месеца. Беше легнал по гръб в солариума на новата си къща съвсем гол. Големите му кафяви ръце бяха разперени встрани нагоре, а мускулите му се изпънаха в протягане и после се отпуснаха.
Мъжът до него постави пура между устните на Малоу и я запали. Пъхна друга пура в собствената си уста.
— Сигурно си преуморен от работа — заговори той. — Може би се нуждаеш от дълга почивка.
— Възможно е да се нуждая, Джаел, но предпочитам да си почивам в кресло на Съвета. Защото ще получа това кресло и ти ще ми помогнеш.
— Как се забърках аз в това? — вдигна поглед Анкор Джаел.
— Много явно. Първо, ти си стар политически пес. Второ, Джорейн Сът те изрита от министерското ти кресло, същият човек, който предпочита да изгуби едното си око, отколкото да ме види в Съвета. Ти нямаш високо мнение за възможностите ми, нали?
— Не много — съгласи се бившият министър на образованието. — Ти си смирнианец.
— Това не е законна пречка. Получил съм светско образование.
— Хайде, хайде. Откога предубеждението се съобразява с други закони освен със собствените си? А сега за твоя човек… този Джайм Туер. Той какво казва?
— Той заговори да ме предложи за член на Съвета почти преди една година — отвърна Малоу непринудено, — но аз съм го надраснал. Във всеки случай на него нямаше да му се удаде. Липсва му достатъчно дълбочина. Той говори гръмко и е убедителен, но с това само предизвиква досада. Аз възнамерявам да извърша истински преврат. Ти си ми нужен.
— Джорейн Сът е най-хитрият политик на планетата и той ще бъде срещу теб. Не твърдя, че ще успея да го надхитря. И не си мисли, че той няма да се бори упорито и нечестно.
— Имам пари.
— Това ще помогне. Но трябват много средства, за да се купят предубежденията… мръсен смирнианецо.
— Ще разполагам с много пари.
— Добре, ще помисля по въпроса. Но да не си посмял да застанеш на задните си крака и да разтръбиш, че съм те поощрил в това начинание. Кой идва?
— Самият Джорейн Сът, струва ми се. — Устните на Малоу увиснаха. — Подранил е и мога да го разбера. Досаждам му вече от един месец. Слушай, Джаел, влез в съседната стая и включи тихичко високоговорителя. Искам да чуеш разговора.
Той побутна с голото си стъпало члена на Съвета да излезе от стаята, после стана и набързо навлече копринен халат. Синтетичната слънчева светлина помръкна до нормален блясък.
Секретарят на кмета влезе с вдървена походка, а тържественият домоуправител излезе на пръсти и затвори вратата зад себе си.
Малоу си завърза колана. — Изберете си кресло, Сът — каза той.
