Торън каза:
— Ти уби Еблинг Майс, защото вярваше, че той беше вирусът на тази зараза? — нещо в нейните очи го порази, когато шепнешком продължи: — Той ли беше Мулето? — Торън не вярваше, не можеше да се насили да повярва в съдържанието на собствените си думи.
В отговор Байта остро се изсмя.
— Бедният Еблинг да е бил Мулето? О, майко Галактико, не! Не бих могла да го убия, ако той беше Мулето. Нали щеше да долови чувството, съпътстващо движението ми, и да го промени в любов, преклонение, ужас — в каквото си поиска! Не, аз го убих, защото не беше Мулето. Убих го, защото той знаеше къде е Втората Фондация и след две секунди щеше да издаде тайната на Мулето!
— Щеше да издаде тайната… — глупаво повтори Торън. — Да каже на Мулето…
Той изпищя и с ужас погледна палячото, който несъзнателно се беше навел, за да разбере по-добре за какво става дума.
— Не е Магнифико, нали? — прошепна Торън.
— Слушай, — натърти Байта. — Спомняш ли си, какво се случи на Неотрантор? Помисли си, Тори!
Той поклати глава и измънка нещо, а тя продължи със слаб глас:
— Един човек умря на Неотрантор. Умря, без никой да го докосне. Не е ли истина? Магнифико свиреше на видеооргана си и когато свърши, принцът беше мъртъв. Това не е ли странно? Не е ли необичайно, че едно същество, което се страхува от всичко, очевидно безпомощно пред насилието, обладава способността да убива, когато поиска?
— Музиката и светлинните картини… — вметна Торън. — Те имат дълбок емоционален ефект…
— Именно емоционален! И то доста голям! А емоционалните ефекти са специалност на Мулето. Това би могло да се счита за съвпадение, защото едно създание, което може да убива с внушение, чак пък толкова да е преизпълнено със страх… Е, да кажем, Мулето е оперирал с ума му, както предполагахме, така че това е обяснимо… Но, Тори, аз долових малко от изпълнението му на видеооргана, което уби принца. Съвсем мъничко, ала достатъчно, за да ми внуши същото отчаяние, както в Криптата и на Хейвън. Торън, не мога да сбъркам това чувство!
Лицето на Торън потъмня.
— Аз… аз също го почувствах! Бях забравил. Никога не съм мислил, че…
— Тогава за пръв път ми дойде наум. Беше само неясно чувство — интуиция, ако искащ да го наречеш така. Но нямах за какво да се хвана… Тъкмо тогава Притчър ни разказа за Мулето и неговата мутация и в миг нещата ми се изясниха. Мулето беше този, който създаде отчаянието в Криптата. Магнифико пък създаде отчаянието на Неотрантор. Същото чувство. Следователно Мулето и Магнифико бяха една и съща личност. Не е ли така, Торън? Не прилича ли това на аксиома в геометрията: неща, еднакви във всички свои характеристики, са идентични? — тя беше на границата на истерията, но се овладя и само се разхълца, когато продължи: — Откритието ме плашеше до смърт. Ако Магнифико беше Мулето, той можеше да узнае за чувствата ми и да ги трансформира, да ме „покръсти“… Не можех да рискувам да научи! Избягвах го. За щастие, той също ме избягваше. Беше твърде заинтересован от Еблинг Майс. Планирах да убия Майс, преди да проговори. Планирах го тайно, толкова тайно, колкото можех — толкова, че не допусках да го призная дори на себе си. Ако можех да убия собственоръчно Мулето… Но аз не можех да рискувам. Той щеше да забележи и тогава щях да загубя всичко!
Тя изглеждаше като изцелена.
Гласът на Торън беше дрезгав:
— Това е невъзможно. Погледни нещастното създание! Той да е Мулето? Та той даже не чува за какво говорим!
Но когато погледът му последва сочещия пръст, Магнифико беше вече възбуден и нащрек. Очите му бяха проницателни и блестящи. Заговори без следа от какъвто и да било акцент:
— Аз я чух, приятелю! Просто седях и разсъждавах, че при всичката си хитрост и предвидливост сгреших и изгубих толкова много!
Торън отстъпи назад, като че се страхуваше палячото да не го докосне или че дъхът му може да го оцапа.
Магнифико кимна и отговори на неизречения въпрос.
— Аз съм Мулето!
Той вече не приличаше на гротеска. Неговите криви крайници и огромният му нос бяха загубили карикатурния си изглед. Страхът му бе изчезнал. Беше изправен и стегнат, с лекота поел ситуацията в ръцете си. Каза толерантно:
— Седнете! Не се безпокойте, можете да се разположите както искате и да се чувствате удобно. Играта свърши и смятам да ви разкажа истината. Това е моя слабост — искам хората да ме разбират.
Когато погледна към Байта, очите му бяха все още старите, меки кафяви очи на Магнифико-шута.
— В моето детство няма нищо нормално, което да помня — той говореше бързо и нетърпеливо. — Може би разбирате! Бях хронически грозен, а носът ми и сега си е такъв, с какъвто съм се родил. Едва ли би било възможно да прекарам нормално детство. Майка ми е умряла още преди да ме види. Не знам кой е баща ми. Растях благодарение на случайността, с наранен и измъчен мозък, изпълнен със самосъжаление и мразен от другите. Знаех, че съм странно дете. Всички ме избягваха — повечето от отвращение, а някои от страх. Ставаха странни произшествия… Е, няма значение! Имаше достатъчно неща, които да помогнат на капитан Притчър в изследванията му върху моето детство, за да разбере, че съм мутант. А това беше факт, който самият аз не разбирах, преди да навърша двадесет.
Торън и Байта го слушаха отсъстващо. Думите му прелитаха край тях и се приземяваха там, където трябваше, но сякаш оставаха почти без внимание. Палячото — или Мулето — вървеше пред тях с малки крачки и говореше като че ли на отпуснатите си ръце:
— Изглежда, че осъзнаването на моята необикновена способност идваше при мен бавно, с едни такива мудни стъпчици… Даже на края аз още не вярвах. За мен човешките мозъци бяха циферблати със стрелки, които показват преобладаващата емоция. Това е бледа картинка, но как иначе мога да го опиша? Полека- лека аз разбрах, че мога да прониквам в тези мозъци и да премествам стрелките до точката, на която искам да спре, и да я закова там завинаги. Но още повече време загубих, докато осъзная, че другите не могат да го правят. Все пак в края на краищата съзнанието за тази способност дойде, а заедно с него и желанието да се издигна над предишния си мизерен живот. Може би ме разбирате… Или поне се опитвате да ме разберете. Не е лесно да бъдеш урод — да имаш мозък и да си умен, но да си оставаш урод. Присмех и жестокост… Да си различен! Да си аутсайдер… Никога не сте го изпитвали! — Магнифико погледна към небето, залюля се на петите си и продължи. — Но аз все пак се учех и реших, че и двамата с Галактиката можем да се променим. Е, за всичко си има ред, а аз бях търпелив и чаках — цели двадесет и две години. Моята промяна! При всички случаи тя щеше да надхвърли човешките понятия и предимството щеше да ми донесе превъзходство в рамките на Галактиката. Макар че това беше честна игра — един като мен срещу трилиони като вас! — той спря, за да погледне бързо към Байта. — Ала аз имах слабости. Самият аз не представлявах нищо. Ако печелех сила, това беше с помощта на останалите. Успехът идваше при мен чрез обикновените хора. Винаги! Както каза и Притчър. Като пират аз построих моята първа астероидна база. Като индустриалец за първи път стъпих на планетата си. По трети начин се справих с военния управител на Калгън, така че го победих и получих неговия флот. Следваше Фондацията — и вие двамата изиграхте ролята си. Фондацията… Фондацията беше най-трудната задача, с която съм се справял. За да я победя, аз трябваше да надвия, да разруша или да елиминирам голяма част от управляващата класа. Можех да го правя постепенно, но сигурно имаше и по-кратък път, който търсех. В края на краищата, ако един силен мъж вдига наведнъж петстотин фунта, това не означава, че може да ги задържи дълго във въздуха. Моят емоционален контрол не е по-лесно нещо и предпочитам да не го използвам, ако не е особено наложително. Тъй че ми трябваха съюзници за моята първа атака над Фондацията. Като се представях за своя шут, аз търсех агент или агенти от Фондацията, които неминуемо биха били изпратени на Калгън да разследват моята скромна личност. Сега знам, че капитан Притчър е бил човекът, когото търсех, но съдбата пожела да открия вас. Аз съм телепат, но не изцяло, а, моя лейди, вие пък бяхте фондацианка. Бях подведен от този факт. Това, че Притчър се присъедини към нас по-късно, не беше фатално, но то представляваше стартовата точка, от която започна една фатална грешка.
Торън се размърда за първи път. Заговори неспокойно.
