— Растителният живот изглежда странен. Предполагаш ли, че в него може да има нещо местно?
— Съмнявам се — разсеяно отговори Тривайз. Той проучваше картата и се опитваше да програмира компютъра на колата. — На която и да е обитавана от хора планета няма кой знае колко туземен живот. Заселниците винаги докарват собствените си растения и животни — или по време на самото преселение, или малко след него.
— Въпреки това изглежда странно.
— Не очаквай, че навсякъде ще срещаш едни и същи видове, Янов. Веднъж ми разправяха, че хората от Енциклопедия Галактика направили атлас на разновидностите, който бил вкаран на осемдесет и седем дебели компютърни диска и дори в тоя си вид бил непълен — а и докато го завършили, вече остарял.
Автомобилът продължаваше да се движи — покрайнините на града зинаха и ги погълнаха. Пелорат леко потрепери.
— Нямам високо мнение за градската им архитектура.
— Всекиму неговото — рече Тривайз с безразличието на обръгнал космически пътешественик.
— Между другото, къде отиваме?
— Ами — с известен апломб отвърна другият, — опитвам се да накарам компютъра да замъкне туй чудо до туристическия център. Надявам се да знае кои улици са еднопосочни и какви са правилата за движение, понеже аз и понятие си нямам.
— Какво ще правим там, Голан?
— Първо на първо, ние сме туристи, така че е естествено да идем на подобно място, ако искаме да изглеждаме поне толкова неподозрителни, колкото е възможно. И второ, къде би отишъл ти, за да получиш информация за Гея?
— В някой университет или антропологическо общество, или музей, но положително не в туристически център.
— Е, тук бъркаш. В туристическия център ние ще бъдем интелектуални типове, които искат списък на градските университети, музеи и така нататък. Ще решим къде най-напред да отидем и може би там ще намерим нужните хора, дето да ни дадат консултации по древна история, галактография, митология, антропология и каквото друго ти дойде на ум. Само че цялата работа започва именно от туристическия център.
Пелорат премълча и колата продължи като костенурка, тъй като вече бе станала част от уличното движение. Мушнаха се в едно второстепенно шосе и минаха край знаци, които може би съдържаха инструкции за движението им, но бяха така изписани, че почти не се разчитаха.
За късмет автомобилът се държеше като че ли наистина знае пътя и когато спря и се напъха в някакъв паркинг, двамата видяха надпис СЕЙШЕЛСКА ЧУЖДОЗЕМНА ОБЩЕСТВЕНА СРЕДА, изписан със същия почти неразбираем шрифт, а под него СЕЙШЕЛСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР — с ясните и лесни за четене букви на стандартния галактически език.
Влязоха в сградата, която съвсем не бе толкова голяма, колкото фасадата й ги бе подлъгала да мислят. Вътре определено липсваше особено движение.
Озоваха се пред редица от будки. Една бе заета от някакъв мъж, който четеше лентите с новини, появяващи се от малък изхвъргач; в друга имаше две жени, изглеждащи тъй, сякаш играеха някаква сложна игра с карти и плочки. Зад несъразмерно голям щанд с мигащ компютърен екран седеше изпълнен с досада сейшелски чиновник, облечен в нещо като многоцветно табло за игра на дама.
Пелорат се ококори и прошепна:
— Това определено е планета на екстравертни одеяния.
— Да — кимна Тривайз, — забелязах го. Все пак модата се мени от планета на планета, а понякога дори от област на област в един и същи свят. А се променя и с времето. Доколкото можем да предполагаме, нищо чудно преди петдесет години всички на Сейшел да са се обличали в черно. Приеми го както си е, Янов.
— Предполагам, че ще ми се наложи — отвърна Пелорат, — но все пак предпочитам нашата мода. Тя поне не атакува очния нерв.
— Понеже толкова много носим сиво на сив фон? Някои са дразнят от това. Чувал съм да говорят, че се обличаме „в мръсотия“. И после, вероятно точно безцветността на Фондацията държи тия хора издокарани в цветовете на дъгата — просто за да подчертаят своята независимост. Работата е в това с какво си свикнал. Хайде, Янов.
Двамата се отправиха към щанда и в същия момент мъжът в будката заряза новините, стана и тръгна да ги посрещне с усмивка на лицето. Неговите дрехи бяха в различни оттенъци на сивото.
Отначало Тривайз не погледна към него, но щом го забеляза, замря на място и пое дълбоко дъх.
— В името на Галактиката… моят приятел, предателят!
XII. АГЕНТЪТ
43
Мун Ли Компор, съветник от Терминус, не изглеждаше напълно сигурен в себе си, когато протегна дясната си ръка към Тривайз.
Другият я погледна сурово и не я пое, а каза, очевидно на въздуха пред себе си:
— Не искам да създавам ситуация, при която да бъда арестуван за нарушаване на спокойствието на чужда планета, но така или иначе ще го сторя, ако тоя индивид пристъпи още една крачка.
Компор рязко спря, поколеба се и като погледна предпазливо към Пелорат, най-сетне проговори:
— Бих искал да получа възможност да кажа нещо. Да обясня. Ще ме изслушате ли?
Пелорат гледаше ту единия, ту другия, смръщил леко издълженото си лице.
— Каква е тая работа, Голан? — попита той. — Да не би да пристигнахме на този далечен свят, за да срещнеш веднага някакъв свой стар познат?
Очите на Тривайз продължаваха неотстъпно да фиксират Компор, но той леко изви тяло, за да се разбере, че говори на Пелорат.
— Това… човешко същество… бихме могли да го назовем така заради формите му, някога на Терминус наистина беше мой приятел. И тъй като съм свикнал да се държа приятелски със своите приятели, аз му се доверявах. Говорех му за възгледите си, които вероятно не бяха такива, та да могат да се излагат пред широка публика. Той очевидно ги е преразказал на властите с големи подробности и без да си даде труда да ми съобщи, че го е сторил. По тази причина се напъхах право в капана и сега съм в изгнание. И ето че това… човешко същество… иска да го припозная като приятел.
Той се обърна изцяло към Компор и прекара пръсти през косата си, което само разроши още повече къдриците му.
— Слушай, ей ти. Наистина имам въпрос към теб. Какво правиш тук? От всички светове в Галактиката, на които можеш да бъдеш, защо си на този? И защо точно сега?
Ръката на Компор, която бе останала протегната, докато Тривайз говореше, падна и усмивката слезе от лицето му. Самоувереното му излъчване, което обикновено бе част от него, изчезна и може би поради липсата му той започна да изглежда по-млад от своите тридесет и четири години и сякаш малко нещастен.
— Ще обясня — рече Мун Ли Компор, — но само от началото!
Тривайз бързо се огледа.
— Тук? Наистина ли искаш да говориш за това тук? На публично място? Искаш да те нокаутирам тук, след като съм се наслушал достатъчно на лъжите ти?
Компор вдигна двете си ръце с длани, обърнати една към друга.
— Повярвай, това е най-безопасното място — и прекъсвайки се сам, защото бе разбрал какво се кани да стори другият, бързичко добави: — Какво пък, не ми вярвай, без значение е. Говоря откровено. На планетата съм само няколко часа по-дълго от теб, но успях да се ориентирам. Тук, на Сейшел, днес е някакъв особен ден. По неизвестни причини май е ден за медитация. Почти всички са си у дома — или би трябвало да бъдат. Виж колко е празно това място. Не можеш да допуснеш, че всеки път е така, нали?
Пелорат кимна и каза:
