— Не разбирам, учителю.
— Говоря си сам, Нови. Не се угрижвай. Ха, ето пак тази дума!
— Но има ли опасност?
— Има проблем, Нови. Не знам какво ще намеря, когато стигна Сейшел — мястото, към което сме се запътили. Може да се озова в много трудно положение.
— Това не означава ли опасност?
— Не, понеже ще успея да се справя с нея.
— Откъде знаеш?
— Аз съм… учен. И съм най-добрият от всички. В Галактиката няма нищо, с което да не мога да се справя.
— Учителю — нещо много прилично на страдание разкриви лицето на Кови, — не искам да обиждавам… да те обиждам и да те ядосвам. Аз те видях с тоя слабоумен Рафирант и тогава ти беше в опасност, а той беше само демски фермер. Сега не знам какво те очаква… а и ти не знаеш.
Гендибал се почувства огорчен.
— Боиш ли се, Нови?
— Не за мен, учителю. Боя се, аз се боя… за теб.
— Можеш да кажеш просто: „Боя се“ — измърмори Гендибал. — Това също е на добър галактически.
За момент той потъна в мисли. После вдигна поглед, улови доста грубите длани на Сура Нови и каза:
— Нови, не искам да се боиш от нищо. Ще ти обясня. Знаеш ли, ти позна по лицето ми, че има — или по-скоро, че може да има — опасност, сякаш едва ли не успя да прочетеш моите мисли.
— Да?
— Аз мога да чета мисли по-добре от теб. Това се научават да правят учените, а аз съм много добър учен.
Очите на Нови се разшириха и ръката й се измъкна от неговата. Тя като че затаи дъх.
— Ти можеш да четеш мислите ми?
Гендибал бързо вдигна пръст.
— Не го правя, Нови. Аз не чета твоите мисли, освен когато трябва. Аз не ги чета.
(Беше му ясно, че лъже. Невъзможно бе да си със Сура Нови и да не разбираш поне общата насока на някои от мислите й. За това нямаше нужда да си от Втората фондация. Гендибал усети, че е на границата да се изчерви. Макар че беше ласкателно дори от страна на една демянка… И все пак тя трябваше да бъде успокоена отново — просто от човещина…)
Той каза:
— Аз мога също и да променя начина, по който мислят хората. Мога да накарам хората да усещат болка. Мога…
Нови поклати недоверчиво глава.
— Как ще направиш всичко туй, учителю? Рафирант…
— Забрави за Рафирант — сопна се Гендибал. — Бих могъл да го спра за миг. Бих могъл да го поваля на земята. Бих могъл да накарам всички демяни…
Той внезапно спря и с неудобство усети, че се е хвалел, опитвайки се да впечатли тази провинциална жена. А тя продължаваше да поклаща глава.
— Учителю — рече, — ти искаш да направиш да не се боя, но аз не се боя освен заради теб, така че няма нужда. Зная, че си голям учен и можеш да накараш този кораб да лети през космоса, където никой човек може да стори нещо друго — искам да кажа, не може да стори нищо друго, освен да се изгуби. Използваш машини, които не разбирам, и всеки демянин не би могъл да разбере. Само че няма защо да ми говориш за тези умствени сили, дето положително не могат да са така, защото всички работи, които казваш, че би могъл да направиш на Рафирант, ти не ги направи, макар да беше в опасност.
Гендибал стисна устни. Остави нещата така, помисли си. Щом жената настоява, че не се бои за себе си, остави ги така. Само че не искаше тя да го мисли за слабак и хвалипръцко. Просто не искаше.
— Не направих нищо на Рафирант — каза той, — понеже не исках да му направя. Ние, учените, не трябва никога да правим каквото и да е на демяните. Ние сме гости на вашия свят. Разбираш ли?
— Вие сте наши господари. Това е, дето ние винаги го казваме.
За момент Гендибал се отклони от мислите си.
— Тогава как така този Рафирант ме нападна?
— Не знам — простичко рече тя. — Не мисля, че и той знае. Трябва да е бил умоотклонен — ъ-ъ-ъ, полудял.
Гендибал изсумтя.
— Във всеки случай ние не причиняваме зло на демяните. Ако бях принуден да го спра, като… го нараня, другите учени можеха да си помислят лошо за мен и вероятно щях да загубя мястото си. Но за да не бъда лошо наранен, сигурно щеше да ми се наложи да се отнеса зле с него — макар и малко, колкото е възможно по-малко.
Нови оклюма.
— Значи не е имало нужда аз да се втурна между вас като голяма глупачка.
— Ти постъпи съвсем правилно — рече Гендибал. — Току-що казах, че нямаше да направя добре, ако го бях наранил. Ти го спря и то съвсем успешно. Аз съм благодарен.
Тя пак се усмихна блажено.
— Аха, разбирам защо беше така добър към мен.
— Аз наистина съм ти благодарен — каза леко объркан Гендибал, — но трябва да разбереш, че няма никаква опасност. Мога да се справя с цяла армия от обикновени хора. Всеки учен го умее — особено по- важните, — а нали ти казах, че съм най-добрият от всички. Никой в Галактиката не може да ми устои.
— Щом така казваш, учителю, съм сигурна в това.
— Така казвам. Е, сега боиш ли се за мен?
— Не, учителю, като се изключи… Само нашите учени ли могат да четат умове? Няма ли други учени от Други места, които да ти се противопоставят?
За момент Гендибал бе зашеметен. Жената притежаваше изумителна проницателност.
Необходимо бе да излъже и той каза:
— Няма.
— Но на небето са толкова много звезди. Веднъж се опитах да ги преброя и не можах. Ако световете с хора са тъй многобройни, колкото са звездите, няма ли някои от тях да са с учени? Искам да кажа, освен учените от нашия собствен свят?
— Не.
— Ами ако има?
— Тогава няма да са силни като мен.
— Ами ако те се нахвърлят върху теб, преди да се усетиш?
— Не могат да го направят. Щом наближи някой чужд учен, аз веднага ще разбера. Много преди той да може да ми стори нещо лошо.
— Ще успееш ли да избягаш?
— Няма защо да бягам. Обаче — предвиди нейното възражение, — ако все пак ми се наложи, веднага ще отида в нов кораб — по-добър от всеки друг в Галактиката. Те няма да могат да ме стигнат.
— А няма ли да променят мислите ти и да те накарат да останеш?
— Не.
— Те може да са много. Ти си сам-самичък.
— Веднага щом дойдат, още преди да могат да си представят, че е възможно, аз ще съм разбрал, че са там и ще се махна. Тогава целият наш свят от учени ще се изправи срещу тях и те няма да издържат. И това им е съвсем ясно, така че няма да се осмелят да ми сторят нищо. Всъщност те няма да поискат аз въобще да разбера за тях.
— Понеже си много по-добър ли? — попита Нови със засияло от неуверена гордост лице.
Гендибал не устоя. В демянката имаше такава вродена интелигентност и схватливост, че беше истинско
