Появиха се над огромния град като странна двугърба птица и нито един поглед не се извърна към тях. Килимчето полетя известно време между кулите и камбанариите и накрая, съвсем изненадващо, ги стовари пред големия хотел Стор Лиа-Дел Палас, където се оказа, че имат резервации и заплатена сметка в ресторанта, с която бяха в състояние да платят няколко малки купона.
Килимчето изпърха и се паркира при луксозните летящи килими, слонете и пегасите на платения паркинг до хотела, където също всичко беше уредено.
Аскър въздъхна примирено и влезе с бодра крачка във фоайето, където трима души дойдоха веднага да го обслужат.
Заведоха ги до стаята им, изумително помещение с меки килими и пухени юргани, място, предназначено само и единствено, за да си щастлив. Точно така, имаше нещо гнило в цялата работа, Аскър го чувстваше много добре.
Проблемите, както се очакваше, започнаха на следващото мъдро утро. Заедно с първите лъчи на зората, в стаята на Аскър и Криси се появи някакъв мъж, облечен в комбинезон. В ръката си носеше оръфано по ъглите куфарче. Без изобщо да обръща внимание, че Аскър и Криси го гледат сънено и без разбиране, той избута от един от столовете дрехите на Аскър и ги остави на купчина на пода. Смъкна няколко книги от масата и се настани като у дома. Разтвори куфарчето си и измъкна оттам няколко чепати пръчки, жезъл, два пръстена, които постави на безименните си пръсти, сребърни куршуми и някои още по-непонятни работи. Без да се бави излишно, с точни и уверени движения на ръцете и пръстите, мъжът започна да прави някакви магии, от които пространството потрепваше и пращеше като късаща се паяжина.
Възползвайки се от момента, докато мъжът беше напълно погълнат от работата си, Аскър се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си.
Извинете … — започна той, но мъжът му махна с пестелив жест да мълчи и продължи да разфасова умрял преди три дни плъх, отделяйки старателно различните вътрешности, докато в центъра на масата сянката от езичето на златен слънчев часовник се въртеше бясно в кръг.
Аскър отново се опита да привлече вниманието му върху себе си. Отиде и го улови за рамото. Разхвърчаха се искри и Аскър моментално се отдръпна.
Въздъхна.
След пет минути напрежението в стаята сякаш понамаля и мъжът уморено размърда рамене. Обърна се.
Какво има? — попита.
Аскър се усмихна иронично.
Ами всъщност, струва ми се, че не би трябвало да се намирате в тази стая.
Мъжът провери нещо на някаква фактура.
Мястото е същото, — констатира той. — Точно ту к трябва да бъда.
Това е стая в хотел и ние сме я наели.
Аскър без да иска се беше подпрял на рамката на вратата на банята точно като ходещата воля.
А, да. — мъжът го каза като досадна подробност, за която едва сега се сеща. — Съжалявам за безпокойството. Имаше нарушаване на тъканта на пространство-съдбата и имаше преплитане на линии на късмета. Наложи се да я зашием.
После разпери криле и отлетя през някакви странни измерения, смалявайки се. Така, в гръб, приличаше много на ангел.
На вратата се почука грубо. Така чукат онези собственици, които не са получавали наема си от три месеца и не желаят повече да чакат.
Аскър отвори. Беше собственикът на хотела, подпрял се на рамката на вратата.
Добър ден. Ще съм ви много благодарен, ако до петнадесет секунди напуснете стаята. — каза той делово. Изминаха петнадесет секунди, през които двамата с Аскър се фиксираха в очите.
Арестувайте ги. — каза пълният човек с костюма и отстъпи място на няколко яки мъже с униформи, които посегнаха към Аскър. Други яки мъже с униформи понечиха да влязат и да посегнат към Криси.
Разнесе се звън от счупено стъкло. Аскър отскочи ловко от ръцете, протегнали се, за да го уловят, и хвърли поглед към прозореца. Там, опънало се във въздуха, се полюшваше летящото килимче.
Краткото стъписване, което обзе полицаите, бе достатъчно за Аскър и Криси да се метнат върху него. Може би трябва да уточним, че яките мъже не се изненадаха ни най-малко от напълно обичайното транспортно средство. По-скоро Криси не бе имала никакво време да се облече.
Странната двугърба птица със свистене се изгуби в далечината.
Килимчето набираше скорост. Няколко мига по-късно градът остана зад тях.
Покрай бегълците прелетя съскащо светещо кълбо. На мястото, където то се разби в земята, изригна гейзер от изпепеляващи магически сили. Аскър се извърна, за да види какво става. Тъй като се намираха във фаза на пикиране и думите ’горе’ и ’долу’ бяха изгубили смисъл, някъде около тях летяха няколко тежковъоръжени военни пегаса. Очите им горяха като лава, а снежнобелите им гриви се развяваха ослепително. Могъщите им крила свистяха във влажния син въздух.
Земята, също някъде наоколо, се клатеше като топка от новогодишна елха и беше обвита от паяжината на леката облачност.
Килимчето се разтресе. Изведнъж навсякъде наоколо започнаха да се взривяват кълбовидни мълнии, а много от тях го преследваха със съскане и го лашкаха на всички страни. На места ресните вече тлееха, а защитните магии с последни сили поглъщаха разбеснелия се огън на светкавиците.
Отляво изникна единият пегас. Килимчето се хвърли вдясно.
Отдясно ги притисна другият. Килимчето примигна за последен път в предутринната синева.
Студ, от който хелият започва да зъзне.
Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие.
Самота, в която една дървеница е буен купон.
И, както се изрази Аскър, говорейки на един особено зеленясал камък, Д’еба тъпите копелета, ама ни сложиха в двете най-отдалечени килии на лайняния им замък.
Дните се редяха един след друг, слети в едно изгубено и не особено църковно тайнство. Храната, която му носеха приличаше на червеи, преминали през частично смилане, за да бъдат части от тях живи, но беше твърде тъмно, за да се провери. Така да е. В крайна сметка червеите бяха толкова хранителни, колкото и всичко друго. Гарнирани с непрогледен мрак и смрад от умрели плъхове, отвратителното естетическо влияние се губеше.
Към края на седмата седмица (нещо като седмия син на седмия син) ужасната безмълвна килия представляваше един малък личен свят, населен с призраци, Криси и рокендрол-банди. Най-зеленясалият камък беше симпатичен, покрит с хлъзгав мъх камък, където живееше Малкият Зеленясал Дух. Той никога не говореше, само си седеше кротко на ръба, без да се изхлузи надолу по пързалката, и броеше капките. Точно под тях се намираше другият особено зеленясал камък. Попиваше водата с точността на часовник и я изцеждаше направо в каменната паница, от която Аскър възстановяваше водните си запаси.
В един от ъглите, в които Аскър никога не ходеше за да се чувства нещастен, имаше ръждясали вериги, прекарани през халка в стената. На другия им край имаше стари кости от крайници — два крака и две ръце, прикачени за останалата част от скелета. Петата верига висеше самотна — главата се беше откачила и се беше изтърколила някъде отстрани, до канавката, върху решетката, където се ходеше по нужда.
Това беше Големият Призрак. Аскър искаше да му даде име. Отначало му беше приятно да си мисли, че това е Ким Бейсинджър. После скелетът претърпя хиляди превъплъщения — беше вокалът на Аеросмит, беше американския флаг, беше Кралят на Живите в онзи свят, където отиват мъртвите, когато оживеят. Беше и просто Скелетът, който шаваше насам-натам и говореше безполезни заклинания с дълбок гробовен глас.
Нощем канавката на отходната система излъчваше зловещо зелено сияние. Или поне Аскър си представяше, че тя го прави, когато си представяше, че е нощ.
Прилепът, който живееше някъде наблизо, но рядко се показваше, беше Батман — един мъничък Батман, който да скапва настроението ти, когато си в ъгъла и имаш нужда да се почувстваш още малко по- нещастен.
Често старата факла, забита в отвор в стената, гореше. На нейна светлина при новолуние няколко бебета вампирчета се лигавеха в мърсотиите по пода, а дългите им кучешки зъбки щръкваха, когато се
