— Сега да видим какво ще стане! — извика вторият механик.
— Къде ли е Иглата? — заинтересуваха се матросите. Вдигна се голям шум, десният борд се напълни с хора, запяха камери, прозвучаха покани за обзалагания. Всичко туй ме трогна. Но къде е Иглата?… Ето я Иглата!… До мен. В този момент хвърлиха и бифтека. Полетях като вятър, скочих по всички правила и го улових във въздуха. Вкусът му беше чудесен, но леко изменен, изглежда, бяха сменили готвача.
Иглата се помъчи да се гмурне под мен, търсеше най-нежната ми част — корема, — но аз се извърнах по гръб. Челюстта й щракна, зъбите й се плъзнаха по тръбната ми перка. Сега беше мой ред. Преди всичко я зашеметих с бързи маневри нагоре-надолу и щом видях разголения й корем, захапах го и вдигнах тялото й над водата. До слуха ми долитаха насърчителните викове и ръкоплясканията на публиката. Яростно подхвърлих Иглата нагоре, посрещнах я и я захапах под челюстта.
Цял ден ядох, подбирах най-крехките меса от тялото на врага си и щом останаха само трудносмилаемите части, го напуснах. Оставих остатъците му да се мятат към дъното, да го глождят рибките. Не бях очаквал такава победа. Отдадена на лек и неподвижен живот, Иглата бе загубила силите си.
Нанесъл жестокото си отмъщение, отправих се към родния океан. Плувах спокойно, чувствувах се безспорен господар на моретата. По пътя си чувах гласове: „Синята идва, пазете се!“… Славата ми кръстосваше пространствата.
На третия ден от моя триумф към мен се приближи нищо и никакво корабче — дървено, незначително. Един от моряците хвърли уж нехайно някакъв къс месо. Глътнах го моментално.
И от тоя миг вече не помня и не зная какво е станало с мен. Когато отново усетих, че живея, разбрах, че плувам в Черно море, където съм единствената кръвожадна акула, нямам противник и храната просто се тика в устата ми.
— Ха-ха! — извика внезапно Синята акула, която всъщност беше тъмносиня. — Моето смешно островче!… Пристигнахме!…
Глава осемнадесета
ДИСКУСИЯ
Нейното смешно островче беше наистина смешно — една проядена от вълните скала, едва подадена от морето; при вълнение тя сигурно изчезва и на нейно място остава само пяна.
— Кога смятате да ме изядете? — запита Лиско, след като акулата го постави на камъка.
— Защо се интересуваш?
— Тук ми е неудобно. Добре е да свършим тая работа веднага. Знаете ли как боцка по петите?
— Не мога да те изям по-рано от 23 юли — отвърна Синята акула.
— Така ли? Защо?
— Тогава е рожденият ми ден. Навършвам седемнайсет години и искам да го празнувам пищно, със сухоземна жертва.
— Заради вашите прищевки трябва да чакам цели три дни?
— Налага се.
— Това няма да стане. Или ще ме ядете веднага, или…
— Какво или?
— Или няма да ме изядете изобщо.
— Според теб как мислиш че ще стане тая работа?
— Ще видите… И други са отлагали вечерята и… останах жив.
— Не те разбирам.
— Нещо ми подсказва, че ако не ме излапате веднага, не ви гарантирам приятен рожден ден.
— Не можеш да избягаш — рече Синята акула. — Постоянно ще се навъртам край скалата. Ще се храня с дребни рибки до 23 юли вечерта. След тази дата скалата ще престане да ви боцка…
— Говорите ми ту на ВИ, ту на ТИ… Що за възпитание?… Малък съм и най-добре ще е, ако ми говорите само на ТИ.
— Съгласна съм.
— И все пак нещо ми подсказва, че няма да ме изядете.
— Слушай! — нервира се Синята акула. — Никой не може да ти помогне. Всички делфини са безсилни срещу мен. Разбра ли?
— Добре де — разбрах.
— Казвам ти, да го знаеш. Живей си спокойно до 23 юли. Тогава, привечер, ще те чукна с опашката си, ще те сваля във водата и ще те изям.
— Добре де — разбрах.
— Стига с това „разбрах“!
— Добре де — какво да правя?
— Ще мълчиш!
— И ще чакам вашия кеф, така ли?
— Така!
— Ще имате да вземате… Или яжте, или се пръждосвайте!
— Слушан, келеш, на кого държиш такъв тон?… Забрави ли, че пред теб е Синята акула?
— Това го разбрахме вече.
— Млъкни!… Ще изляза от кожата си!… В края на краищата и аз имам нерви!…
— Нищо нямате. Злодеите нямат нито сърце, нито нерви… Просто не разбирам защо светът не се съюзи срещу вас, да ви премахне, та да си заживеем, както трябва.
— Кои сте вие и как мислите да живеете?
— Ние сме добрите животни, на никого не мислим зло и мечтаем да живеем в непрекъсната радост. Искаме да си играем, а не да ни отвличат и лапат по разни рождени дати!… Не съм се раждал да ви ставам вечеря! Татко и мама имат някакви намерения спрямо мен.
— Знаеш ли колко ме интересува?
— Някой ден ще ви заинтересува и ще ви стане тясно… Ама хаа!… Омръзнахте ни, разберете!
— Ха-ха-ха!
— Защо се смеете?
— Ако научат в океана, че едно хлапе ми държи подобен език!… Няма да повярват. — Затова се смея. Ще пукна от смях.
— Няма да пукнете от смях, а от злоба.
— Ха-ха-ха!
И не мислете, че като сте прочута, ще се отървете без наказание. Много авторитети си отидоха безследно.
— Ха-ха-ха!
— Смеете се доста неестествено.
— Млъкни! — изрева Синята акула.
— А вие не ме дразнете — отвърна уплашено Лиска.
— Млъкни, ти казах!
— Докога да мълча?
— До 23 юли.
— Да ти пикая на датата и на рождения ден!
— Какво?
— Такова!… Такива като вас се раждат, за да умират хиляди други.
— Млъкни, ти казвам!
Акулата удари с опашка морето и вдигна пяна.
— Сега сте наистина синя — засмя се Лиско. — Посиняхте от яд. И всичко заради туй, че не ме е страх да умра. Ако се плашех от смъртта, щяхте да бъдете властна, а ето че силата ви не важи. Вие и подобните на вас сте силни пред страхливите. На това държат славата си потисниците.
— Моля те, млъкни! — викна за не знам кой път акулата и заплака.
Обреченото на изяждане лисиче с удоволствие видя как от очите на Синята акула бликнаха сълзи. Злодеецът ревеше и огласяше простора със звуци, които никой никога не е чувал и описвал. Дългото му тяло
