Павел Амнуел
Икария Алфа
Разрешете да се представя. Казвам се Сателит Джонс. Аз съм негър. Родия съм се в Америка, в малко градче на брега на Мисури, няколко седмици след пущането на първите спътници на Земята. На това събитие аз дължа своето чудновато име. Моят баща беше физик и работеше в Балтиморския университет. Когато аз съм бил на две години, той имал смелостта публично да заяви, че поддържа исканията за забрана на атомните оръжия заплатил за това двойно: като борец за мир и негър. Той загубил своята работа.
Четири години по-късно баща ми отишъл в СССР с една негърска делегация. Това пътуване измени целия ни живот, защото баща ми прие съветско поданство. В Съветския съюз живеехме в Москва, баща ми работеше в научно-изследователски институт, а аз постъпих в училище.
По-нататък моята история не представлява нищо интересно. Завърших училище, работех и продължих да уча. Сега съм радио-инженер, работя на Кавказката йоносферна станция и се занимавам с проблема за йоносферните ракети.
Ето я цялата ми биография. Написах я по молба на Барски. Барски е астроном, занимава се с изучаването на астероидите. Той стана известен след събитието, за което, ще ви разкажа по-нататък. Това събитие по своето време беше предмет на обсъждане от учените на целия свят.
Неотдавна Барски ми каза:
— Знаете ли, Джонс, би било хубаво, ако някой напише разказ за Икария Алфа. Може би вие ще направите това?
Аз се съгласих и записах всичко, което помня. И ето — разказът ми лош или добър, скучен или занимателен, е пред вас.
… Това стана преди 7 години. Аз бях на двадесет и три години. Скоро бях дошъл в Кавказ и бях погълнат от интересна работа.
Свободното си време прекарвах в работилница, където правеха телевизори и приемници. По това време завършиха направата на телевизор, който имаше антена с нова конструкция. С нейна помощ можеше да се гледат предаванията на почти всички станции на земята. В тази паметна вечер аз гледах Москва. По средата на предаването изведнъж ме извикаха на стартовата площадка. Като ставах, без да искам блъснах стожера на антената. Бързах и не обърнах внимание на това. В една от готовите за старт ракети бе излезла из строя системата на телеуправлението. Наложи се дълго да се занимавам, докато открия повредата. Когато се върнах в стаята си, часовникът показваше 1 часа. Предаването от Москва отдавна беше свършило и екранът бе празен.
Канех се да изключа телевизора, когато по екрана заплуваха неясни бели ивици. Те ту се сливаха в едно, като се разширяваха и закриваха целия екран, ту изведнъж се разпадаха на малки паралелни чертички, бързо святкайки отгоре надолу. Постепенно ивиците се сляха и през мъглявата пелена се видя странна дантела.
Неголеми продълговати елипси се разбягаха по всички посоки, като образуваха сложен, непонятен рисунък. Между елипсите се разположиха прави линии с най-различна дължина.
Аз откъснах поглед от екрана и погледнах антената. Тя трябваше да сочи посоката, откъдето се извършва телевизонно предаване. Моето изумление стана още по-голямо, защото видях, че антената стърчи вертикално нагоре, към обсипаното със звезди небе там, където в зенит сияеше със синя светлина Вега.
„Какво значи това — помислих аз, — може би се правят изпробвания на ретранслационна станция на спътник?“
После ми хрумна да фотографирам изображението. Това направих за минута. След това взех телефона и позвъних на началника на нашата йоносферна станция Спирин. Той веднага дойде при мен.
Спирин се доближи до приемника и дълго разглежда изображението.
— Какво ще кажеш? — попитах аз.
Началникът замислено погледна към екрана, свали очилата си и пак ги сложи, като че се готвеше за дълъг отговор. Аз трепнах, когато той произнесе само четири думи.
— Това не е Земята!
— Не е Земята? — запитах отново аз, удивен, че мислите на Спирин приличаха на моите.
— Не. Това предаване не е от Земята. Ясно ли е?
— Може би е спътник?
— Изключено е да са опити от спътник. Те се правят на друга, напълно определена вълна. Затова между държавите съществува определена договорност, за да се избегнат обърквания.
Предаване не от Земята. Но откъде, в такъв случай? Аз въпросително погледнах към Спирин. Той също навярно мислеше за това, тъй като изведнъж каза, като че ли отговаряйки на своите мисли:
— Марс? Не може да бъде… Не.
— Защо? — внимателно запитах аз.
— Защо ли? Защото Марс в този момент се намира под хоризонта. А ултракъсите вълни, както ви е известно, се разпространяват по права линия. — Като помълча, той бавно продължи. — Аз не виждам никакъв смисъл в тези елипси, но забелязах в момента една подробност… Кажете, вашият телевизор настройва ли се автоматически? Да? Така си и мислех. Значи, ако станцията се движи, антената ще започне да се мести след нея. А ако се измени дължината на вълната на изображението, това няма ли да се отрази? Отлично. А сега гледайте тук.
Той посочи с пръст приборния щит и прочете: „Положение на станцията по отношение на хоризонта: азимут 37°, зенитно разстояние 11°36. Дължина на вълната 30 мм.“
— Двадесет и девет — поправих го аз, като погледнах към приборите.
— Вие сте прав. Сега е двадесет и девет, не, вече е двадесет и осем и пет. А зенитното растояние е 12 градуса. Сега виждате ли? Над Земята се движи станция. И дължината на вълните непрекъснато се мени. Какви изводи могат да се направят?
— Преди всичко тайнствената телестанция, както вече казахте, се движи и то доста бързо. Освен това непознатите телоператори искат тяхната програма да се види колкото се може от повече зрители и затова менят дължината на вълните. Така ли е?
Спирин кимна:
— Така е. Остава неизяснено… Какво е това? Екранът гасне.
По екрана изведнъж забягаха ивици, като в началото на предаването, изображението се разля, потъмня и изчезна… Напразно въртях ръчката за настройване и минавах от вълна на вълна.
Спирин взе касетката със снимки и отиде да ги прояви и съобщи за откритието в Центъра по астронавтика. Аз останах да седя пред телевизора, развълнуван от произлязлото и ядосан, заради неочаквания край на предаването. Така и заспах пред апарата.
Сутринта ме разбуди шумът от двигателите на ракетите. Облякох се бързо и се отправих към стартовата площадка. Не преставах да мисля за случилото се. Горях от нетърпение да узная какво е отговорил Центъра по астронавтика на съобщението на Спирин. Проверих изправността на радиосистемата на следващата готова за старт ракета и като взех разрешение за един час, се отправих към обсерваторията. Не бях минал и половината път и насреща ми изскочи Спирин.
— Аз идвам при вас — каза той. — Нося много важно съобщение. Много важно! Знаете ли, вашето откритие придобива реална почва, но не става по-малко загадъчно.
Той ме заведе в своя кабинет и ми връчи печатен лист.
— Ето! Току-що получих това. Четете на глас.
Аз прочетох.
— „Крим. Симеиз. Три часа и осемнадесет минути. Днес в два часа и тридесет и две минути метеорният патрул с забелязал в небето тяло, с неголяма скорост, движещо се от изток към запад. Разстоянието от повърхността на Земята 11.320 км. Скорост 27.6 км/сек. Съгласно наблюденията, в големия телескоп горепоменатото тяло се оказа кълбо с диаметър 89.7 метра. Повърхността на кълбото има албедо равно на 0.73. Произходът на кълбото е неизвестен. Наблюденията продължават. Доцент Бар ски“.
— Така — каза Спирин, когато аз свърших с четенето.
— Вие мислите, че предаването…