трепереща, когато инспекторите ни изпитваха, щастлива, когато се проявявахме добре, винаги добра и любеща като майка. Никога, никога няма да те забравя, учителко моя!
В един таван
Снощи с майка ми и сестра ми Силвия отидохме да занесем бельото за пране на бедната жена, препоръчана от вестника. Аз носех пакета, а Силвия вестника с инициалите на името и адреса. Изкачихме се в една висока къща до покрива, в един дълъг коридор, дето имаше много врати. Майка ми похлопа на последната; отвори ни една още млада, руса и мършава жена, която, стори ми се, бях виждал друг път, със същата синя кърпичка на главата.
— Вие ли сте тази, за която пише във вестника?… — запита майка ми.
— Да, госпожо, аз съм.
— Е, донесохме ви малко бельо.
Благодарностите и благословиите на жената нямаха край. През това време аз видях в един ъгъл на голата и тъмна стая едно момче, коленичило пред един стол, с гръб към нас, което сякаш пишеше. И действително то пишеше върху хартия, сложена на стола, а мастилницата беше на пода. Как можеше да пише в тъмнината? Докато си казвах това, ето че изведнъж познах червените коси и бархетното палто на Кроси, сина на зеленчукопродавачката, тоя със схванатата ръка. Аз казах това шепнешком на майка си, докато жената прибираше бельото.
— Тихо! — отвърна майка ми. — Може би ще се засрами, като види, че проявяваш милост към майка му. Не го викай!
Но в тоя момент Кроси се обърна и аз останах смутен; той се усмихна и тогава майка ми ме побутна да отида да го прегърна. Аз го прегърнах, той стана и ме хвана за ръка.
— Тук съм — казваше в това време майка му на моята майка — сама с това дете. Мъжът ми е в Америка от шест години, а отгоре на това се и разболях и не мога да ходя из улиците със зеленчук, за да изкарвам по някоя пара. Не ни остана дори и масичка за моя клет Луиджино да работи на нея. Когато имах скамейка долу на вратата, поне можеше да пише върху нея; но сега ми я отнеха. Нямам дори и малко осветление, та да може да учи, без да си разваля очите, Благодаря, че поне мога да го пращам на училище, че общината му дава учебници и тетрадки. Клетият Луиджино, с колко голямо желание би учил! Ах, колко съм нещастна аз!
Майка ми й даде всичко, което имаше в чантата си, целуна момчето и почти плачеше, когато излизахме. И тя беше напълно права, като ми каза:
— Погледни това бедно дете как е принудено да работи, а ти имаш всички удобства и все пак ученето ти се струва тежко. Ах, Енрико, неговата еднодневна работа е по-ценна от твоята едногодишна работа. На такива ученици би трябвало да дават първите награди!
Училището
Да, мили Енрико, ученето ти е тежко както ти казва майка ти; не съм те видял още да отиваш на училище смело и весело, както бих желал аз. Ти все още се опъваш. Но слушай: помисли колко жалък и достоен за презрение ще бъде твоят ден, ако ти не ходиш на училище! Само след една седмица ти ще поискаш да се върнеш в училище, прояден от досадата и срама, отвратен от забавленията си и от самото си съществуване. Всички, всички учат сега, Енрико. Помисли за работниците, които ходят на училище вечер, след като през целия ден са се трудили; за жените, за момичетата от народа, които ходят на училище в неделя, след като са работили през цялата седмица; за войниците, които хващат учебниците и тетрадките, когато се завърнат от упражнения, капнали от умора; помисли за немите и слепите момчета, които също учат; и дори затворниците също тъй се учат да четат и да пишат. Заран, когато излизаш от къщи, помисли си, че в същия миг в същия тоя град други трийсет хиляди деца отиват като тебе да се затворят за три часа да учат.
Но не е само това. Помисли си за безбройните деца, които почти в същия час отиват на училище във всички страни; представи си ги как те отиват, по тесните улички на тихите села, по улиците на шумните градове, по бреговете на моретата и на езерата, под палещото слънце, сред мъглите, в лодка в страните, прорязани от канали, на кон през просторните равнини, в шейни по снеговете, по долини и по хълмове, през гори и през потоци, по самотните пътеки на планините, сами, на двойки, на дружини, на дълги редици, всички с учебници под мишница, облечени по най-различен начин и говорещи най-различни езици, от последните училища на Русия, почти загубени сред ледовете, до последните училища на Арабия, засенчени от палмите, милиони и милиони деца отиват да учат по сто различни начина едни и същи неща; представи си тоя безкраен мравуняк от деца на различни народи, това безкрайно движение, в което участвуваш, и си помисли: ако това движение спре, човечеството ще се върне към диващината. Това движение е напредъкът, надеждата, славата на света. И тъй, бъди смел, малки войнико от безкрайната войска. Твоите книги са твоите оръжия, твоят клас е твоят отряд, бойното поле е цялата земя, а победата е човешката култура. Не бъди страхлив войник, Енрико!
Малкият падуански патриот
Месечен разказ
Не, аз няма да бъда страхлив войник; но на училище ще ходя с много по-голямо удоволствие, ако учителят ни разправя всеки ден по един разказ като тоя от тая заран. Всеки месец, каза той, ще ни разказва по един; ще ни го дава написан и винаги ще бъде разказ за някое хубаво и истинско дело, извършено от някое момче. Тоя разказ носи заглавието „Малкият падуански патриот“. Ето и самия разказ:
Един френски параход потегли от Барцелона, испански град, за Генуа. На борда му имаше французи, италианци, испанци, швейцарци. Между другите имаше и едно момче на около единайсет години, лошо облечено, само, което стоеше винаги настрана, като диво животно, и гледаше всички със свиреп поглед. И то имаше основание да гледа всички със свиреп поглед. Преди две години баща му и майка му, селяни от околностите на Падуа, го продали на ръководителя на една акробатска трупа. След като го научил с юмруци, ритници и гладуване да изпълнява някои акробатски номера, той го мъкнал по цяла Франция и Испания, като продължавал да го бие и да не го оставя да си дояжда. Когато пристигнали в Барцелона, то вече не можело да понася боя и глада и било в такова състояние, че будело съжаление. То избягало от своя палач и отишло да поиска закрилата на италианския консул. Той го съжалил и го настанил на тоя параход, като му дал и едно писмо до градоначалника на Генуа, който трябвало да го препрати на родителите му: на тия, които го били продали като животно.
Клетото момче беше окъсано и болнаво. Бяха му дали кабина от втора класа. Всички го гледаха; някои го разпитваха; но то не отговаряше и сякаш мразеше и презираше всички — толкова огорчено и оскърбено беше от лишенията и побоищата. Все пак трима пътници, като настояваха с въпросите си, успяха да му развържат езика. С малко прости думи на венецианско наречие, френски и испански език то разказа своята
