луташе в лабиринтите на старческото безумие, приятелите бяха измрели или пък се бяха пръснали по света, и за нас нямаше място в тази страна. Беше останала единствено къщата. Още е там, непокътната. Неотдавна отидох да я видя и ме изненадаха размерите й, прилича на кукленска къщичка с полуоплешивяла перука на покрива.
Майкъл проявяваше похвално търпение с мен, не го изплашиха клюките, нито критиките, които предизвиквах, не се бъркаше в моите планове, колкото и лишени от здрав разум да бяха те, и вярно ме подкрепяше дори в грешките, но при все това нашите пътища започнаха да се разделят все повече и повече. Докато аз се движех между феминистки, бохеми, артисти и интелектуалци, той се отдаваше на своите проекти, изчисления, строящи се сгради, партии шах или бридж. Оставаше в работата до късно, защото сред служителите в Чили да работиш от изгрев до залез-слънце и да не ползваш отпуска се счита за проява на добър тон; противното се смята за признак на бюрократичен манталитет и води до сигурен провал в частната фирма. Той беше добър приятел и добър любовник, но не съм запазила много спомени за него, размил се е в съзнанието ми като зле фокусирана снимка. Бяха ни възпитали в традицията мъжът да осигурява материално семейството, а жената да се занимава с дома и децата, ала в нашия случай съвсем не беше така — започнах да работя преди него и покривах голяма част от разходите ни; заплатата му отиваше за изплащане на заема по къщата и за инвестиции, а моята се изпаряваше за ежедневни нужди. Така или иначе той остана верен на себе си, промени се малко през целия си живот, но аз му поднасях прекалено много изненади, горях от неспокойствие, навсякъде виждах несправедливости, исках да променя света и прегръщах толкова различни каузи, че самата аз им губех края, а децата ми живееха в постоянно състояние на смут. Десет години по-късно, когато се бяхме устроили във Венецуела и идеалите ми бяха доста накърнени от превратностите на изгнанието, запитах тези деца, израснали в ерата на хипитата и социалистическите мечти, как биха искали да живеят и двамата отвърнаха в хор, без да се наговарят: като заможни буржоа.
Чичо Рамон и мама се върнаха от Швейцария в годината на смъртта на баща ми. Пастрокът ми бавно беше изкачил стъпалата на дипломатическата кариера и беше достигнал висок пост в Министерството на външните работи. Водеше внуците в Министерския съвет и им казваше, че това е частното му жилище, настаняваше ги в огромната трапезария на посланиците, сред завеси от кадифе и портрети на най- достойните синове на родината, където момчета с бели ръкавици им поднасяха портокалов сок. На седем години трябваше да напишеш съчинение в училище на тема «Моето семейство» и ти написа, че единственият ти интересен роднина е чичо Рамон — принц и пряк потомък на Исус Христос, господар на дворец с униформена прислуга и въоръжена охрана. Учителката ми даде името на детски психиатър, но твоята репутация беше възстановена малко след това. Един ден, в който трябваше да те заведа на зъболекар, аз те забравих и ти с часове остана да чакаш пред вратата на училището. Учителката безуспешно се опитвала да се свърже с баща ти или с мен и накрая се обадила на чичо Рамон. «Кажете на Паула да не мърда, веднага идвам да я взема», отвърнал той и наистина след половин час се появила президентска лимузина със знаменце и с ескорт от двама моторизирани полицаи; слязъл шофьор с шапка в ръка, отворил задната врата и оттам слязъл дядо ти с обкичени с ордени гърди и с черната си наметка за официални случаи, която в изблик на поетично вдъхновение отскочил да вземе от къщи. Ти не си спомняш как не дойдох и те накарах да чакаш, дъще, а помниш единствено императорския кортеж и лицето на обърканата ти учителка, която се навела в дълбок поклон, за да поздрави чичо Рамон.
Баща ми починал от внезапен пристъп, неуспял да направи равносметка на величието нито на падението си, защото вълна от кръв заляла най-потайните кухини на сърцето му и той останал да лежи, проснат на улицата като бедняк. Бил откаран от обществените служби и отнесен в моргата, където с аутопсия определили причината за смъртта. Преровили джобовете на дрехите му и открили някакви документи, свързали презимето с мен и ме потърсиха, за да позная тялото. Когато чух името, не допуснах, че става дума за баща ми, защото не се бях сещала за него от много години насам и защото ако не се брои второто име на брат ми, което е Томас, и който по онова време все още се рееше, изгубен с онази тайнствена секта на аржентинския пророк, баща ми не беше оставил никакви следи в моя живот, нито дори омраза от това, че ни беше зарязал. От няколко месеца нямахме никакви новини от брат ми и заради присъщата на семейството ми склонност към трагизъм, си мислехме най-лошото. Майка ми беше изчерпала всичките си канали за информация без никакъв резултат и започваше да вярва в слуховете, че синът й се е прехвърлил при кубинските революционери, понеже мисълта, че той върви по стъпките на загиналия Че Гевара й се струваше по-поносима от представата, че е хипнотизиран от някакъв лъжесветец. Преди да тръгна за моргата, се обадих на чичо Рамон в работата, за да му съобщя, заеквайки, че брат ми е мъртъв. Пристигнах преди него в зловещото здание, представих се на някакъв безучастен служител, който ме заведе в студена зала, където имаше количка с нещо, покрито с чаршаф. Повдигнаха го и и отдолу се показа пълен, смъртноблед и гол мъж с груб шев от врата до члена му, с когото не се усетих ни най-малко свързана. След няколко мига пристигна чичо Рамон, хвърли бърз поглед и оповести, че това е баща ми. Приближих се повторно и внимателно се вгледах в чертите му, защото нямаше да имам възможност никога повече да го видя отново.
В онзи ден научих за съществуването на по-голям брат, син на баща ми от друга любов, забележително много приличащ на момчето, в което се бях влюбила на едни уроци по математика, когато бях на петнайсет години. Научих и за три по-малки деца, които имал с трета жена и които, по някаква ирония, бе нарекъл с нашите имена. Чичо Рамон се нагърби с организиране на погребението и с написването на документ, според който се отказвахме от всякакво наследство в полза на другото му семейство; Хуан и аз веднага се подписахме, сетне фалшифицирахме подписа на Панчо, за да избегнем досадни протакания. На другия ден вървяхме след ковчега на непознатия по една алея в централните гробища; никой друг не дойде на скромното погребение, баща ми остави много малко приятели на този свят. Оттогава не съм имала връзка с другите ми братя и сестри по баща. Когато помисля за баща си, си го представям единствено безжизнен в бездънната тишина на онази ледена зала в моргата.
Трупът на баща ми не беше първият труп, който виждах отблизо. Отдалече бях гледала прострени мъртви тела на улицата в Ливан в смутните времена на войната, а също и при опита за революция в Боливия, но те приличаха по-скоро на кукли, отколкото на хора; Меме си я спомням само жива, а вуйчо Пабло беше загинал, без да остави никаква следа. Единственият истински покойник, когото бях виждала, датираше от детството ми, когато бях на осем години, и обстоятелствата го запечатаха завинаги в паметта ми. През онази вечер срещу 25 декември 1950 г. стоях будна с часове, с широко отворени очи в мрака на къщата на плажа, населена с шумове. Братята и братовчедите ми лежаха на други легла в същата стая, а през тънките картонени стени долавях дишането на спящите в съседните стаи хора, дочувах непрестанното бръмчене на хладилника и тихите стъпки на мишките. На няколко пъти понечвах да стана и да изляза да се освежа на двора при соления бриз, веещ откъм от морето, но всеки път се отказвах заради неуморното шетане на слепи хлебарки. Между вечно влажните от крайбрежна роса чаршафи тялото ми потръпваше от неизвестност и ужас, а картините от тази нощ на прозрението се следваха като силни пориви на вятъра пред бледите отблясъци на луната в прозореца. Все още усещах влажните устни на рибаря да докосват шията ми и гласът му да шепне в ухото ми. Отдалеч дочувах глухото бучене на океана, а от време на време по улицата минаваше кола и за миг осветяваше процепите по щорите. В гърдите си усещах удари, подобни на камбанен звън, струваше ми се, че тежък камък ме затиска и страховити лапи пълзят нагоре към гърлото ми, задушавайки ме. Нощем дяволът се явява в огледалата… Нямаше нито едно огледало в тази стая, а единственото в къщата беше старото, ръждясало огледало в банята, пред което майка ми червеше устните си и което беше прекалено високо за мен; ала злото не обитава само огледалата, ми беше казвала Маргара, то пристъпва в мрака на лов за човешки грехове и се пъха в развратните момиченца, за да им изяде вътрешностите. Слагах ръката си там, където мъжът я беше поставял, и тутакси я отдръпвах изплашена, не разбирайки тази смесица от отвращение и мрачно удоволствие. Отново усещах по себе си грубите и здрави пръсти на рибаря, които ме изучаваха, допира на зле обръснатите му страни, миризмата и тежестта му, неприличния брътвеж в ушите ми. Със сигурност на челото ми се четеше белегът на греха. Как никой досега не беше разбрал? Когато се прибрах вкъщи, не се осмелих да погледна мама в очите, нито пък дядо, скрих се от Маргара и като се престорих, че ме боли коремът, избягах рано в леглото, като преди това дълго се търках под душа със синия сапун за пране, ала нищо не беше в състояние да измие петната от мен.
