Омърсена, бях омърсена завинаги… Въпреки това дори и през ум не ми минаваше да не се подчиня на заповедта на този мъж, на другия ден щях отново да се срещна с него на пътеката със здравеца и щях, покорна на съдбата си, да го последвам в гората дори и това да ми струваше животът. «Ако дядо ти разбере, мъртъв съм», ми беше казал. Мълчанието ми беше свято, от мен зависеше животът му. Близостта на втората среща ме изпълваше с ужас, но и с вълшебна неизвестност — какво ли имаше отвъд греха? Часовете се влачеха непоносимо бавно, аз броях ритмичното дишане на братята и братовчедите ми и пресмятах колко остава до разсъмване. С първите лъчи на слънцето можех да се измъкна от леглото и да стъпя на пода, защото със светлината хлебарките се изпокриват в дупките си. Бях гладна, мечтаех си за бялото сладко и бисквитите в кухнята, беше ми студено и се увивах в тежките одеяла, ала веднага започвах да се задушавам от треската на забранените спомени и бълнуването на предусещането.
На другата сутрин, много рано, докато семейството още спеше, станах без шум, облякох се и излязох на двора, заобиколих къщата и влязох в кухнята отзад. Медните и чугунени съдове висяха на куки по стените, върху сивата гранитна маса имаше ведро с морска вода, пълно с пресни миди и торба с вчерашен хляб. Не успях да отворя буркана с бяло сладко, но си отрязах парче сирене и резен пелте от дюли и слязох на пътя да погледна слънцето, което надничаше иззад хълма като пламтящ портокал. Запътих се, без да знам защо, към устието на реката, където беше малката рибарска махала и където в този час не се долавяше никакво движение. Задминах църквата, пощата, квартала с нови къщи, всичките еднакви с цинкови покриви и тераси, издадени към морето; минах покрай хотела, където младите отиваха вечер да танцуват на старомодна музика, тъй като модерните ритми не стигаха до тези места; извървях дългата търговска улица със сергии за плодове и зеленчуци, сетне задминах аптеката, магазинчето за платове на турчина, вестникарската будка, кафенето с билярда и през цялото това време не видях никого. Стигнах до дървените рибарски хижи и груби кръчми с морски дарове и риба, с мрежи, прострени да съхнат като великолепни паяжини, видях лодките, обърнати с дъната нагоре на пясъка, чакащи стопаните им да се съвземат от веселбата на Бъдни вечер и да излязат в открито море. Чух гласове и съзрях група хора край една от последните хижи, там, където реката се влива в морето. Слънцето вече се беше издигнало и ме пощипваше като шествие от горещи мравки по раменете. С последната хапка сирене и пелте от дюли стигнах до края на улицата, предпазливо пристъпих към малкия кръг от хора и се помъчих да си проправя път, ала ме избутаха назад. В този миг се появиха двама карабинери на велосипеди, единият изсвири със свирката си, а другият извика на хората да се отдръпнат, по дяволите, защото блюстителите на закона бяха тук. Кръгът се отвори светкавично и успях да различа рибаря на тъмния речен пясък, проснат възнак, с ръце, разтворени настрани, със същите черни панталони, бяла риза и гумени сандали от предния ден, когато ме беше отвел в гората. Един от полицаите каза, че мъжът е бил ударен по главата, и тогава видях петното засъхнала кръв по ухото и врата. Нещо в гърдите ми се пръсна и усетих в устата си вкус на кисели мандарини, превих се, разтърсена от неустоимо гадене, паднах по колене и изхвърлих на пясъка смес от сирене, сладко от дюли и вина. «Какво дири тук малката?», възкликна някой и нечия ръка се опита да ме подхване, ала аз станах и се затичах отчаяно. Не спрях да тичам, измъчвана от пробождаща болка в ребрата и от киселия вкус в устата; не спрях, докато не се появи червеният покрив на къщата ни и тогава се строполих край улицата, свита на кълбо в храстите. Кой ли ме беше видял в гората с рибаря? Как ли бе узнал дядо? Не можех да мисля, знаех единствено със сигурност, че този мъж нямаше никога повече да излезе в морето на лов за миди, той лежеше мъртъв на пясъка и заплащаше за греха на двама ни, аз бях свободна и нямаше да бързам за срещата, той нямаше пак да ме води в гората. Дълго след това чух шумовете в къщата от приготовленията за закуска, гласовете на братята и братовчедите. Мина магарето на млекаря с дрънчащи гюмове, а след него — продавачът на хляб на триколката си и Маргара с мърморене излезе да пазарува. Прокраднах се в двора с хортензиите, измих лицето и ръцете си на планинското поточе, попригладих косата си и влязох в трапезарията, където дядо ми вече беше заел мястото си на креслото с вестник в ръка и чаша димящо кафе с мляко до него. Защо ли ме гледа така? Поздрави ме с усмивка.
Два дни по-късно, когато съдебният лекар позволи, организираха бдение за рибаря в скромната му хижа. Цялото село, дори и летовниците, се стекоха да го видят — рядко се случваше нещо интересно и никой не искаше да изпусне такова изключително събитие като убийство, единственото, записано в аналите на този курорт от времето на разпънатия на кръст художник. Въпреки че майка ми смяташе зрелището за прекалено зловещо, Маргара ме заведе, тъй като Тата, който предложи да плати за погребението, заяви, че смъртта е нещо естествено и по-добре отрано да свикваме с нея. На здрачаване се изкачихме по хълма и стигнахме до дъсчена къщурка, украсена с книжни гирлянди, чилийското знаме и скромни букети цветя от крайбрежните градини. По това време нестройните песни под съпровод на китари вече замираха, а множеството, замаяно от наливното вино, дремеше на сламените столове, разположени в кръг край ковчега — проста дървена кутия от нерендосан бор, осветена от четири свещи. Майката, облечена в черно, нашепваше молитви с вметнати в тях ридания и проклятия и същевременно съживяваше с дърва пламъка в печката, където къкреше почернял от сажди чайник. Съседките събираха чаши и предлагаха чай, а по- малките братя, с брилянтин в косата и с неделните си обувки, се гонеха из двора сред кокошките и кучетата. На разнебитен скрин се виждаше украсена с черна лента снимка на рибаря с униформа от времето, когато е служел войник. През цялата нощ роднини и приятели щяха да се редуват, бдейки над трупа преди да го спуснат в земята, непохватно подрънквайки на китара, хапвайки поднесеното от жените и споменавайки покойника с полуизречените на езика на тъжните пияници слова. Маргара пристъпи, като изломоти нещо през зъби и ме повлече за ръката, защото аз се опъвах назад. Когато застанахме пред ковчега, ме накара да се приближа и да кажа един «Отче наш» на раздяла, тъй като според нея душите на убитите нивга не намират покой и нощем спохождат живите и ги тревожат. Върху бял чаршаф лежеше мъжът, който три дни преди това ме беше опипвал в гората. В първия момент го погледнах с някакъв изначален страх, а сетне с любопитство, търсейки прилика, но не можах да я открия. Това лице не беше лицето на моя грях, то беше мъртвешки бледа маска с начервени устни, с коса, разделена на път по средата и втвърдена от брилянтин, с два памука в двете ноздри и с кърпа, вързана на главата, за да поддържа челюстта.
Въпреки че следобед болницата се изпълва с хора, в събота и в неделя сутрин изглежда празна. Идвам още по тъмно, с натрупана от седмицата умора и с изненада забелязвам, че влача по пода краката и чантата си от изтощение. Преброждам вечните и самотни коридори, където дори ударите на сърцето ми отекват, и ми се струва, че вървя по транспортна лента, която се движи в обратна посока — не напредвам, стоя си все на същото място, все по-изморена. Вървя и изричам магически заклинания, измислени от мен самата, и колкото повече се приближавам до сградата, до дългия коридор на изгубените следи, до твоята стая и до леглото ти, гърдите ми се сковават от мъка. Превърнала си се в голямо бебе, Паула. Преди две седмици те изведоха от интензивното отделение и почти няма промяна. Дойде в общата стая много напрегната, сякаш ужасена, и постепенно се успокои, ала не даваш никакъв признак на разум, продължаваш да лежиш с поглед, втренчен в прозореца, неподвижна. Все още не се отчайвам, вярвам, че въпреки зловещите прогнози, ще се върнеш при нас и дори и да не си възхитителната и грациозна млада жена отпреди, може би ще смогнеш да заживееш почти нормално и да бъдеш щастлива, аз ще се погрижа за това. Разходите са огромни, отбивам се в банката, обменям пари, които се изпаряват от чантата ми толкова бързо, че дори не разбирам как изчезват, но предпочитам да не правя сметки, сега не е момент за ограничения. Трябва да намеря физиотерапевт, защото грижите в болницата са минимални — от време на време се появяват две разсеяни девойчета и започват да движат неохотно ръцете и краката ти в продължение на десет минути, изпълнявайки неясните указания на един мустакат и енергичен доктор, който като че ли им е шеф и те е виждал само веднъж. Пациентите са много, а средствата — малко, и затова аз сама правя упражненията с теб. Четири пъти на ден раздвижвам всички части на тялото ти — започвам с пръстите на краката — един по един, и напредвам нагоре, бавно и със сила, защото не е лесно да разтворя ръцете ти или да сгъна коленете и лактите ти; поставям те да седнеш на леглото и потупвам гърба ти, за да изчистя дробовете ти, освежавам с капчици вода пресъхналата кухина на гърлото ти, понеже отоплението изсушава въздуха; за да избегнем деформации, прикрепям книги на стъпалата ти, като ги привързвам с бинтове; разделям пръстите на ръцете ти с парчета найлон и се опитвам да държа главата ти изправена с импровизирана яка от пътна възглавница и лейкопласт, но тези подръчни средства са отчайващи, Паула, трябва бързо да те отведа на място, където да могат да ти помогнат, казват, че рехабилитацията върши чудеса. Неврологът ме моли за търпение, твърди, че засега е невъзможно да те местим, където и да било, и още по-малко да прекосим света със самолет. Прекарвам дните и голяма част от нощите в болницата, сприятелих се с болните от твоята стая и с техните близки. Правя масажи на Елвира и си измисляме език от
