Лишена от свян като всички слаби хора, приятелката ми си махна дрехите, обу златисти обувки на високи токчета и мина пред госпожата с палто с цвят на горски мъх. Беше леденостудено на онзи таван.
— Добре, нямате гърди, ала тук подпълваме всичко. — Сега е ред на Саломе — ме посочи жената с настойчив показалец.
Не бях предвидила тази подробност, ала не се осмелих да проявя неподчинение. Съблякох се, треперейки от студ, зъбите ми тракаха и аз с ужас открих, че нося вълнени гащи, плетени от баба Хилда. Като не изпусках кучето, което ръмжеше срещу котката, се покатерих на златистите обувки, които бяха прекалено големи за мен, и закрачих, провлачвайки крака като ранено пате. Внезапно очите ми попаднаха на огледалото и се видях в този вид в тройно изображение и от всички възможни ъгли. Още не мога да се съвзема от ужасното унижение.
— На вас ви липсва ръст, но не е зле. Ще ви сложим по-дълги пера на главата и ще танцувате отпред, за да не личи. Кучето и негърът не ни трябват, тук си имаме наш спектакъл. Елате утре за репетиция. Заплатата не е голяма, но ако сте мили с господата, падат добри бакшиши.
В плен на истинска еуфория, на улицата потърсихме Майкъл и децата и не можехме да повярваме на страхотната чест, която ни беше оказана — от раз ни бяха одобрили. Не знаехме, че има дълбока криза за хористки и че в отчаянието си работодателите в увеселителните зали и театри бяха готови да наемат и шимпанзе. Няколко дни по-късно ме премениха като истинска улична танцьорка, тоест с триъгълник от лъскави пайети на пубиса, изумруд в пъпа, блестящи пискюли на зърната на гърдите ми, а на главата — каска с щраусови пера, тежка като чувал с цимент. Отзад — нищо. Погледнах се в огледалото и осъзнах, че публиката ще ме посрещне с дъжд от домати — зрителите плащаха, за да видят стегната и професионална плът, а не майка на две деца, лишена от природни прелести за подобен занаят. На всичко отгоре екип на Националната телевизия бе пристигнал да заснеме днешния спектакъл — инсталираха камерите си, докато хореографът ме учеше да слизам по стълба между две редици мускулести младежи с тела, изрисувани в златисто и облечени като гладиатори със запалени факли.
— Повдигни глава, отпусни рамене, усмихни се, бе жена, какво си забила поглед в земята, пристъпвай, като бавно кръстосваш единия крак пред другия. Абе аз казах ли ти да се усмихнеш! Не размахвай ръце, защото с толкова пера приличаш на квачка носачка. Внимавай с факлите, да не подпалиш перата, само това липсва, толкова са скъпи! Поклащай бедра, прибери корема, дишай, ако не Дишаш, ще се гътнеш.
Опитах да изпълня нарежданията му, ала той само закриваше лениво очите си с ръка, факлите бавно изгаряха, а римляните с израз на досада зяпаха в тавана. Издебнах един миг и надникнах през завесата към публиката — шумна тълпа от нетърпеливи мъже, тъй като закъснявахме с половин час. Не ми стигна смелост да се изправя пред тях, казах си, че е по-добре да умра, и побягнах към изхода. Телевизионната камера ме беше заснела отпред по време на репетицията както слизах по стълбата, осветена от олимпийските факли на позлатените атлети, сетне беше заснела отзад образа на истинска танцьорка, слизаща по същата стълба сред виещото множество при вдигната завеса. Обработиха филма в телевизията и аз се появих в програмата с моето лице и рамене, но със съвършеното тяло на най-прочутата звезда от вариететния театър. Клюките прекосиха Андите и стигнаха до родителите ми в Буенос Айрес. Негово превъзходителство посланикът трябваше да обяснява пред жълтата преса как така племенничката на президента Алиенде танцува гола в порнографски спектакъл и че ставало дума за досадно съвпадение на имена. Свекър ми чакал започването на любимия си сериал, когато видял да се появявам без дрехи и дъхът му секнал в дробовете. Колежките ми от списанието приветстваха моя репортаж за света на евтините танцьорки, но директорът на издателството, практикуващ католик и баща на пет деца, го прие като сериозно оскърбление. Измежду многото други дейности аз ръководех единственото списание за деца на пазара и скандалът представляваше ужасен пример за подрастващите. Повика ме в кабинета си и ме попита как си позволявам да си показвам голия задник пред цялата страна и аз трябваше да призная, че за съжаление това не бе моят задник, понеже ставаше дума за телевизионен монтаж. Изгледа ме от глава до пети и моментално ми повярва. Въпросът приключи без някакви особени последствия. Николас и ти се държахте предизвикателно в училище и разказвахте на всеки, който проявяваше интерес да ви изслуша, че госпожата с перата била вашата майка, това пресече моментално подигравките и дори ми се наложи да дам няколко автографа. Майкъл развеселен вдигна рамене и не пожела да даде обяснения на приятелите си, които със завист обсъждаха божественото тяло на жена му. Мнозина се спираха да ме гледат объркано, не разбирайки как и защо крия под дългите си хипарски рокли несравнимите физически прелести, които така щедро бях изложила на показ от екрана. От предпазливост не се веснах при Тата цели два дни, докато накрая той не ми се обади и не ми каза, че предаването му харесало точно толкова, колкото свободната борба в театър „Кауполикан“, и какво чудо било как по телевизията всичко изглеждало по-красиво, отколкото в действителност. За разлика от съпруга си, който се затвори вкъщи цели две седмици, Грани се хвалеше с моя подвиг. Насаме ми призна, че като ме видяла да слизам между двете редици златисти гладиатори, се почувствала напълно реализирана, защото открай време това била най-съкровената й мечта. По онова време свекърва ми вече беше започнала да се променя, често беше възбудена, понякога започваше да целува децата със сълзи в очите, сякаш предусещайки ужасна сянка, надвиснала застрашително над крехкото им щастие. Напрежението в страната беше придобило внушителни мащаби и тя, с присъщата дълбока чувствителност на чистите по душа хора, предчувстваше нещо страшно. Пиеше най-обикновено писко и криеше бутилките на стратегически места. Ти, Паула, я обичаше с безкрайно състрадание, откриваше едно след друго скривалищата и безмълвно отнасяше празните бутилки и ги заравяше между далиите в градината.
Междувременно мама, изтощена от напрежението и работата в посолството, беше постъпила в клиника в Румъния, където прочутата доктор Аслан вършеше чудеса с гериатрични таблетки. Прекара един месец в монашеска килия, лекувайки се от действителни и въображаеми болести и възкресявайки в паметта си стари рани от миналото. Съседната стая била заета от очарователен венецуелец, когото нейните ридания дълбоко развълнували, и един ден той събрал смелост и потропал на вратата. „Какво ти е, сестро? Няма нещо, което да не може да бъде излекувано с малко музика и глътка ром“, казал, като се представил. През следващите седмици двамата се настанявали на шезлонгите за почивка под облачното небе на Букурещ, облечени в болнични халати и нахлузили чехли на стари оплаквачки, и разказвали живота си без свян, тъй като смятали, че повече няма да се срещнат. Майка ми споделила миналото си, а в отплата той й разкрил своите тайни; тя му показала мои писма, а той — снимките на жена си и дъщерите си — единствената истинска страст в живота му. В края на лечението се срещнали на вратата на болницата, за да се сбогуват: майка ми — в елегантния си пътен костюм със зелени, пречистени от плача очи и подмладена от чудодейния талант на доктор Аслан, а господинът от Венецуела — също с костюм за път и с широка усмивка, разкриваща безупречни зъби, — и не се познали. Развълнуван, той се опитал да целуне ръка на приятелката, която изслушала изповедите му, ала преди да довърши жеста си, тя го прегърнала. „Никога няма да те забравя“, му казала. „Ако някога ти потрябвам, на твое разположение съм“, отвърнал той. Казвал се Валентин Ернандес, бил могъщ политик в страната си и изигра основна роля в бъдещето на нашето семейство няколко години по-късно, когато вихрите на насилието ни разпиляха в различни краища на света.
Репортажите в списанието и телевизионните предавания ми донесоха известност: хората на улицата или ме поздравяваха, или обиждаха и аз накрая започнах да се възприемам като знаменитост. През зимата на 1973 година Пабло Неруда ме покани да го посетя на Исла Негра. Поетът беше болен, изостави поста си в посолството в Париж и се завърна в Чили, в дома си край морето, където диктуваше мемоарите си и пишеше последните си стихове, вперил поглед в морето. Много се готвих за тази среща: купих нов магнетофон, изготвих списък с въпроси, препрочетох някои от творбите му и няколко негови биографии, накарах да прегледат двигателя на стария ми ситроен, за да не ми погоди номер в тази важна мисия. Вятърът свиреше между боровете и евкалиптите, морето беше сиво и ръмеше в селото със затворени къщи и пусти улици. Поетът живееше в лабиринт от дърво и камък — претенциозно творение, образувано от добавяни впоследствие конструкции и кръпки. На двора имаше корабна камбана, скулптури, дървеса, извадени от претърпели корабокрушение съдове, а от скалистия, вдаден в морето бряг се виждаше плажът, където неуморно се разбиваше Тихият океан. Погледът се губеше в безбрежните пространства на тъмната вода на фона на оловно небе. Пейзажът, като от чиста стомана с насложени една до друга сиви окраски, трептеше. Наметнат с пончо и каскет на едрата му глава, подобна на онези, които красят някои водосточни тръби, Пабло Неруда ме посрещна без формалности и ми каза, че намира за забавни хумористичните ми статии, че
